Село в равнината, само малки хълмове нарушават еднообразието на хоризонта. Веранда на къща с гледка към тях. Хората тук стават много рано, за да работят в полето - седим със собственика на къщата преди изгрев слънце и пием кафе подпрени на греда по-стара и от двама ни. Обяснява ми за невероятните химически торове, за които дал цяло състояние, а аз просто чакам слънцето. Следва възхвала на неверотен сорт разсад на фона на розово-оранжевата лава, която потапя хълмовете. Човекът даже не я поглежда. Имал някакъв проблем с трактора, за който изобщо не слушам, понеже пред мен се стеле леката лилава мъгла над малка рекичка и обикаля около тополите, сякаш за да се скрие от вече издигналото се от далечната планина-вулкан, слънце. Положението с машината не било толкова розово, колкото е небето, което човекът до мен още не е погледнал. Прекъсвам го:
- Остави за малко тия грижи, виж колко е красив изгрева.
- А - сопва ми се той, сякаш съм казал нещо банално и общоизвестно, за което не трябва да се говори и допълва - Та аз съм го виждал.
Той го бил виждал. Направо ме уби. Гледката няма никакво значение, важен е тракторът. От него зависи живота на тоя човек и затова на него е посветен - да се зачудиш кой е по-важен от двамата. Грижата за машината е грижа за себе си - развали ли се, следват големи проблеми. И да работи проблемите пак се нижат един след друг. Днес не трябвало да вали - било ден за пръскане срещу вредители. Дано утре завали, иначе ще трябва да се полива. Дребен хищник отнесъл една и удушил още три кокошки. В съседно село видели вълк - за да не напада овцете, трябва да бъде убит. А и плащат добри пари за тая работа.
Малко по малко разбирам, защо тук хората не гледат изгрева. Те просто не виждат красотата в природата - виждат в нея враг, който им носи само грижи и беди. Паднал голям град миналата година и излезли на загуба, това имало връзка със счупения трактор. За вълк давали само 100 лева, които били нищо пари за такъв вредител. Не стигат да смениш маслото дори на единствената ти машина. Към хоризонта можеш да гледаш, но не с желание или с любопитство, а само с грижа - какво ще те връхлети оттам и ще се настани в живота ти, макар и само за един ден. А следващият тъне в безизвестност.
Слънцето вече се е подало и започва да напича, цялото село отдавна се е раздвижило. Реката едва се чува. Птиците се разпяват и я заглушават. Никой не им обръща внимание. Стана ми съвсем ясно, че за да се радваш на природата трябва да се отдалечиш много от нея, иначе не би могъл да я забележиш и да я отличиш в света около теб. И удоволствието, което тя ти доставя с красотата си не е от връщането към нея, а от безвъзвратно прекъсната ви връзка. Човекът, поставен в природата, не я забелязва, освен като враг. Възстановяването му в ествествено състояние, ако е възможно, би го лишило от цялото удоволствие, което културната дистанция гарантира. Казано накратко - няма обратен път назад.
И аз си заминавам скоро към нови хоризонти, още сутринта с изгрева, а моя домакин ще продължава всеки ден да посреща слънцето без да го поглежда, защото вече го е виждал.
Няма коментари:
Публикуване на коментар