Сватба на Балкана

Хладна майска вечер в Сливен. Вятър от връх Българка подухва периодично, за да напомня, че още е пролет и ако зависи от него, така ще си остане. Припомням си за миг влизането във града - мрачните надвиснали Сини камъни, за които никак не предполагах, че са толкова внушителни - както и да караш все изпълват гледката напред или се мяркат - винаги различни - в огледалата за задно виждане. Колебливото време бързо прехвърля неувереността си върху мен и нещата, които непременно щях да направя, се отлагат за неопределеното, но винаги по-добро бъдеще. Не потеглям към скалите, а само гледам как дъждът ги връхлита и им завиждам - отдалеч изглеждат като самоотвержени опълченци пред вражеския напор.
Вечерните улици на града на стоте войводи са чисти, подредени, просторни и пусти. Край осветените община и часовникова кула, и под погледа на Караджата си припомням подбалканския път - веднъж излезли от Софийско поле се натъкваме на мемориала на Левски край Мирково, който е по-красив нощем, когато е осветен. Другите забележителности в общината са уникалните гледки към планините и дупките по пътищата. Антонският водопад все така неумиримо пада от десетина метра - отново се питам, защо не са прокарали пътя поне малко встрани от него, та да не се питат хората, това водопад ли е или лош дренаж на пътя.
Следващата спирка е Клисура. На входа на градчето на Зли дол ни посреща Иван Танков - Боримечката, вдигнал ръце като някои Атлас, сякаш да подпре света, но всъщност държи в тях първата българска артилерия. Тя не е била създадена от големи учени или политици, а от обикновени селяни, един от които изнесъл на гръб черешовото топче до близката висина. В този исторически момент, достоен за всяка изтъркана летяща холивудска фраза, единственото което той изрекъл, било краткото "Майка му стара", както си спомняме от романите на Вазов. В центъра на малкия град ни чака Караджов - като всеки ден държи току що извадената сабя, а тази сутрин пак е донесъл веста за избухналото въстание заедно с изгрева. Името на града не е никак случайно, спуснеш ли се до него вече не виждаш нищо, освен няколко красиви стари къщи и безкрайните била на Средна гора и Стара планина. Само няколко минути стигат да се убеди човек с абсолютна сигурност, че този потънал в зеленина градец е единствен на света оазис на култура и цивилизация насред безкрайния рай на природата-океан. Неуспял да преодолея желанието си да остана там завинаги, все пак потеглям към Карлово и Калофер, на които не обръщам нужното внимание, заради по-бързото от колата ми време. Язовирите Копринка и Жребчево също се превръщат в поредната бледа мечта на хоризонта, както би се случило и с Централен Балкан, ако само склонеше да надникне иззад облаците. Но не го прави, не надничат от домовете си и сливенчани, а петъкът тихо кулминира само с някоя и друга заблудена тапа от шампанско.
Съботния ден е сватбен ден. Крадем кумовете и взимаме булката или обратното, не познавам добре традицията по този край. Кратка фотосесия в Казанлък разкрива красотата на този подбалкански град - потънал целия в оживление и цветя. Розовата долина е по-розова от всякога, което ме навежда на мисълта, че тракийските царе са били по-щастливи от египетските.


На Шипченския проход ни връхлита буря и пак не можем да видим планината. Скоро и пътя изчезва в мъгла и дъжд - острите завой са приятни и в такова време, теза с която не се съгласиха спътниците ми, особено кумския петел на задната седалка. Той е най-изненаданият, когато спускането в нищото от другата страна на Балкана завършва благополучно в Етъра. Пустият тесен път към Соколския манастир е още по-голямо удоволствие. Нощта е запазена за сватбата, а поуката за утрото е ясна - ако се жените, направете го в Етъра. Освен мъдрост, на сутринта има и слънце. Само десетина минути в етнографския музей ме карат да почувствам всичко преживяно досега далечно, скоро миналото става странен сън, а накрая съм сигурен, че съм роден някъде тук в съборена отдавна воденица край поток високо в старопланинските урви.




Откъсвам се от новия си роден край и потеглям по предбалканските висини с прекрасни гледки към главното старопланинско било. В никому неизвестно село на стар бетонен мост ме чакат два големи красиво обработени лъва, а на входа на Черни Осъм ме дебне прочутия орел. Междувременно, в Априлци причакват спомени - от стари изживявания, но и от старите книги. Музеят на занаятите в Троян посреща с покана за Панаира на сливата, а града изпраща с ужасен път към Шипково.

На превала към Рибарица се оправя, а и се разкрива внушителна гледка към връх Юмрука и главното било. Следващата спирка е лобното място на Бенковски, който не се предал жив. Спомените ми пак се раздвояват между този драматичен епизод от историята и хилядите падове на Костина река, които съм виждал нагоре. В историческия музей в Тетевен пристигам извън работно време - трябва да отбележа, че ми е за трети път. Спускащото се слънце ме спира в подножието на връх Острец и заедно с Петрахиля отново остават за един страхотен ден, който очаквам отдавна. Така и Вазов късно е дошъл в Тетевен и е признал, че щял да остане чужд на България, ако не беше го направил.

Последни усилия на слънцето и колата ме качват над село Гложене при местния манастир, от който се разкрива огнена гледка. Пиян поп учтиво ми разказва за чудодейна икона, която няколко пъти била махана и все се връщала в на същото място. Едва удържам на изкушението да го помоля да ми я даде и да стои да чака да се върне. Събирам малко история от музеите на Левски и Друмев и последни кадри и потеглям към нощта.