Материалът е написан за в.Сега (27.03.10)
Прокаран с твърде много усилия път следва извивките на Брезенската река и тясната й долина. Селата, до които води, са малки, красиви и изчезващи. Едно от тях – Добравица – е удобен изходен пункт за планината Понор. Туристите го предпочитат, както заради водопада Добравишка Скакля, така и заради бурните карстови потоци, които текат право през махалите на селото, покрай каменните огради, издигани сякаш преди векове.
Десетимата постоянни жители на селото трудно могат да се срещнат предвид настоящата обезлюденост и разстоянията между махалите. Интересни са малките мостове, които са направили над потоците – широки и плоски камъни, легнали плътно върху специално издялани за целта огрмони канари, които водата не може да помръдне.
Щом човек тръгне нагоре към главното било на планината, на всяка крачка пред очите му изскачат нови панорами от селото. Вече издигнат високо над оградите и дърветата всеки може да насочи поглед надолу, директно в живота на хората. Дори и в празничен ден се вижда как старец се занимава с неизвестни детайли по и без това съвършената му овощна градина. Малко по-нагоре мъж и жена с побелени коси, но със свежо сини работни престилки полагат извънредно старание в пренаправата на опорна стена, а в далечината друг „униформен“ храни животните така внимателно и търпеливо, сякаш се опитва да предотврати евентуален оруеловски бунт сред тях. Всеки би отделил колкото време е нужно, за да ви опише пътя до близкия водопад, но едва ли би отишъл до него, защото е твърде зает.
Добравишка Скакля подобно на Бовската от другата страна на планината скача от отвесен скален венец. В основата на повечето се крие някоя дълбока пещера, но само един в района на Добравица е увенчан и с 20-метров величествен водопад. От него на билото се излиза без пътека по ръба на скалата. Пролетно време там има изобилие от мунзухари и кокичета, но това, което винаги хваща окото са образуванията дали името на планината.
Думата понор (нора) е славянска и означава бездна. Местните хора наричат дупките губилища, защото на дъното им има пропастна пещера. В случай, че такава липсва образуванията се наричат въртопи, заради начина, по който потоците се завъртат като в етърска валявица преди да бъдат погълнати. Не бива да се изненадвате, ако в тази планина срещнете група спелеолози с кирки и лопати. Те не търсят злато, а разкопават дъната на въртопите, за да разчистят евентуалния вход на пещера.
Поради сравнително еднообразния релеф, разходката във високите части на Понор не се препоръчва в лошо време. При една гъста мъгла човек би могъл с часове да обикаля от дупка на дупка или да циркулира в някоя по-голяма сляпа долина, докато окончателно изгуби всякаква ориентация. Обаче, ако времето е ясно, излезлият на билото над Добравица турист, скоро ще забележи на север втория най-висок връх на Понор – Препасница (1470м.). Разходката до него отнема около 2 часа от водопада и си струва най-вече заради гледката на север към рида Козница, по който минава маршрутът Ком-Емине. Извиращите от него сравнително големи реки зрелищно изчезват в слепите долини на северан Понор, наречени Магарешници.
Там се крие и една от най-големите пропастни пещери в района – Каците. През пролетта от върха се виждат ясно очертанията на множество понори, тъй като снегът по стръмните им склонове остава нестопен дълго време. Формите и размерите им са всевъзможни, но най-малките от тях са като фунии, понякога толкова стръмни, че дори влезлият в тях човек не може да види дъното им.
За разлика от Препасница, намиращият се на един час източно първенец на планината, наистина е препасан със скални ридове и заобиколен от север с венци, а в района се крие и извесната пещера Елата. Връх Сърбеница, висок 1479м, прилича на огромен древен броненосец, поразен от катаклизъм, който и маите не биха могли да предрекат. В основата на скалите има гъста габърова гора, в която може да се надникне от необичайната гледна точка на птиците по върховете на дърветата. Няколко крачки по ръба на скалите и човек вече е разходил поглед както по въртопът, намиращ се на самия връх, така и далеч надолу към село Зимевица, кацнало върху живописни меки форми на релефа. „Какво? Швейцария ли?“ - би възкликнал при тази гледка един родолюбив вътрешен Алеко, който, разбира се, не познава „алпийската“ природа на запад от Цариброд. „Има бъдеще нашата хубава България“ - ще заключи той, но местните няма да го разберат. Те по традиция не вярват на софийски големци, особено след като с столицата се опитаха да продадат за солидна сума дървения замък в Борисовата градина, построен от родения в Зимевица майстор Рачо Ангелов.
Освен към селото от Сърбеница може да се тръгне на юг по дългия маршрут към Своге или да се свърне наляво към село Заселе, известно с един от най-високите ни водопади, който обаче „работи“ само през пролетните месеци. Хубаво е да имаме предвид, че в тази планина всички пътеки са по-скоро пътеки на въображението, отколкото това, което традиционно си представяме и за ориентирането не може да се разчита на табели или маркировка. В същата южна посока може да се продължи и надясно към живописната долина на село Меча поляна. Поляната още стои, но селото е отдавна обезлюдено и няма да го намерите на картите. Всъщност, целият район на Понор е изложен на идентични демографски процеси и причините не се коренят в логичното предвид релефа предположение, че всички са потънали вдън земя, но са в също толкова конспиративните социално-икономически измерения.
Длъжни сме да подчертаем, че Понор е едно от малкото места в световен мащаб, където намаляването на местното население предизвиква негативни за природата процеси. При определяне на защитената зона по НАТУРА 2000 учените изтъкват, че редуцирането на доскорошните ливади и пасища, изоставени на произвола на настъпващите храсталаци, застрашава популациите на редица редки птици, традиционно обитаващи тези земи. Освен обезлюдяването, по Понор броди и призракът на ветрогенераторите, който е надвиснал над редица защитени зони. Разбира се, птиците едва ли биха изчезнали така категорично като хората от Меча поляна и докато сме още в района на селото, нека направим мислена разходка на северозапад до основата на близкия скален венец. Там се намира тесния вход на прочутата пещера Меча дупка, която подобно на още 120 пещери в планината е повече дълбока, отколкото дълга. Професионалистите, които се спускат до дъната на тукашните пропасти, понякога намират там извънредно редкия бръмбар светломразец. Умението на българина да нарича нещата с истинските им имена заслужава да се отбележи. Все пак, светломразецът може скоро да намрази себе си за без-просветно-стта, която сам си е наложил, след като новият проектозакон за пещерите бъде приет и позволи отдаването им на концесия. По света има много „инвеститори“, които просто обожават бездни в обезлюдени местности, в които да складират отпадъците си. Привилегировани в това отношение могат да се чувстват бръмбарите в Леденика и подобни устроени пещери, които може да се сдобият с ресторанти и атракциони.
Обезпокоително е, че 1/3 от питейната вода у нас идва от карстови извори в пещерни райони. Под самата Понор има сложен лабиринт от поземни реки и широки галерии, от които спелеолозите изнасят вълнуващи легенди, докато бавно проникват към недрата на планината.
Тъй като във високите й части липсват хижи, тя е най-подходяща за еднодневни маршрути. Оставете си повече време за слизане. За разлика от повечето планини у нас, на които е трудно качването, от Понор понякога е по-сложно да се слезе. Тази част на планината е
опасана от отвесни скални венци, толкова на брой, че и най-прочутия древногръцки олимпиец би й завидял. Спускащият се без пътека турист не може да забележи непроходимостта, докато не стигне до ръба на скалата.
Най-високи са венците откъм река Искър. От ръба на един от тях пада без капка страх Бовска Скакля (120м.). Наблизо е и Злио камик – кандидат-скалата, от която дядо Йоцо „гледал“ железницата, донесла преди 120 години надежда за по-добро бъдеще на този край. Днес какво ли би видял?
