Обратният път е по-дълъг

Връх Белток не може да се сбърка. На него има два огромни бука. Единият хвърля дебела сянка над горещите следобеди, а за да поседнеш под него можеш да използваш другия. Той лежи нарязан на парчета по цялата поляна наоколо, очевидно забравен. Има и една от онези каменно-бетонни плочи, които стоят по всички върхове на Осогово - "1950" е лаконичния им надпис. Връх Белток е повече далеч, отколкото висок, още по-малко величествен. Едва ли би направил впечатление дори и да се виждаше от горския път към него, пък и бива закриван от претходните по-ниски върхове. Все пак, Брезовски рид е последния по-висок рид преди източните хълмове, макар да не е особено брезовски. Брези има предимно в началото, а нагоре доминират буките с малко акации, залесени борове и дъбрави. Чудя се дали нашите прадеди са раздавали такива поетични имена, без да напускат сигурността на селата си в посока горите, населени, обикновето от самите тях, с редица въображаеми, но много опасни същества. Поне такова усещане породи у мен дядото, който случайно ме срещна на края на селото, където пасеше овцете си. Винаги живял тук, не бил ходил нагоре, най-много до тая поляна или извора горе, чувал бил от ловците, че било пълно с вълци - и на него редовно му изчезвали овци. За щастие, ловците избивали вълците и един ден щели да го избавят окончателно от тази хищна твар. Споделих с него виждането, че гората е естественото местообитание на вълка и когато ловците избиват плячката му, той търси нови места за обитание, но човекът не се съгласи, че тези неща са свързани. Не можа да вникне в мотивите ми да тръгна нагоре без всякаква стопанска цел, но изглежда вникна в мащабите на пътуването и ме изпрати тържествено и заговорнически, като че пращаше войник в лицето на многочислен враг.

За да подчертае патоса на ситуацията, заедно с всички почести ми връщи и три ябълки.

***

Докато ядях ябълка на връх Белток си мислех как двата бука на поляната са приличали на огромни пръсти, образуващи знака за мир, преди единият да бъде отсечен. Сега знакът беше неясен, а мирът - нарушен. От тези мисли ме изтръгна вкусът на сливите, които бях откъснал от последната запазена овощна градина по този път. Преди две години попаднах на нея - зелена поляна, кацнала в горския склон, с чудна гледка към Осогово и долината на Новоселска река. В горния край на поляната - малка къща, леко димящ комин в края на лятото, монотонно потропване на брадва и три кучета, които лаят по мен. Вратата се отваря и излиза старец с брадва, който ме кани да опитам пресна джанкова ракия. Съгласявам се, понеже човекът държи брадва и следователно има всички основания на своя страна. Сега нямаше следи от живот, но сливите бяха все така сладки, каквито са били от столетия. Само в планините около Кюстендил съм ял такива сливи. Поляната беше обрасла с плевели, а храсти закриваха великолепната гледка. Най-старото куче, което ме лаеше най-дълго предния път, също беше изчезнало. Тогава то изглежда прецени, че твърде дълго е отлагало приключението на живота си, а сега му се отдава идеална възможност, затова тръгва с мен нагоре и изглежда твърде въодушевено за годините си. Подтичва наоколо километри нагоре, а аз му разказвам за върховете на безкрайните планини наоколо. Това изглежда му допада, понеже не се отказва и заедно достигаме до подножието на Белток. Спирам да опитам неговите сливи и да му давам от моя обяд. После му казвам, че продължавам сам. Кучето идва и слага глава в скута ми. Пак го гоня, а то се връща, сяда до мен и ме гледа като куче. Първият ритник е много неубедителен, затова прилагам втори. На завоя кучето се обръща да провери, дали няма надежда да продължим заедно нагоре.

***

След спускането от Белток пътят продължава на югозапад, а далечните върхове се скриват зад Црни връх. Отделих се от билото и влязох в буковата гора и скоро пред мен пробяга малко диво прасе. Веднага реших да го снимам без да имам предвид една тънка уловка. Където има малко, там е й майка му. Тя изскочи от храстите и се понесе към мен. Прасета са много глупави животни и никога не се колебаят. Човек трябва да се държи точно като тях в подобни ситуации. Животното тежеше три пъти колкото мен, ако не отчитаме раницата. Моментално смъкнах раницата и се барикадирах зад нея.

***

- Има ли диви прасета - попита ме без излишни учтивости главния феодал на Савойски - село, което се намира на Предела и на моя път. Центърът му е купен от някакъв предприемач, който си построил голяма къща там. Като повечето богати собственици и този страда от американски комплекс - веднъж построил тухлена къща има нужда да я облепи в пластмаса, за да изглежда "като по филмите". В двора на къщата е издигнал скъп параклис за лични нужди. Няколко километра по-надолу е построил по-обикновен за по-обикновените хора. Те не са много в селото, кръстено на руския поручик, прославил се при освобождението на Кюстендил. Не можеш да ги видиш, те са купа сено далеч нагоре в заградена отвсякъде поляна, потропване на два чугунени капака, гонещи дивите прасета или рева на скучаещо в дола магаре. В центъра не идват - тук е собственика на новата къща и параклиса. Той е купил сградата на кметството им, на читалището, където някога изнасяли театрални постановки, училището, което е отдавна "реформирано" и чешмата, която не тече. Предполагам, че и паметникът е негов, следователно само той може да интерпретира правилно историята на това село. Вместо това седи край джипа си, държи пушка и ме пита:

- Има ли диви прасета?

- Има - отговарям аз и го заливам с дезинформация за движението и популациите на дивата свиня по тези земи. Правителството току що построило път до центъра на селото. Тоест, до двора му.

***

Црни връх, като всички с подобни имена, не е кръстен случайно. От източната му страна е един от най-големите прозорци в планината, откъдето идвах и аз. Всички букове са изкривени от ветровете, които планината пуска да преминат. Местността Две реки в подножието му е като извадена от роман на Толкин. По реките има редица малки водопади, захранвани от облаците, спирани от върха. От двете страни на пътя има отдавна забравени градини - заградени плътно, за да не рият прасетата, с прилежно издялани дъски. Намерих нещо много забавно в идеята да заградиш 100 квадратни метра в необятната планина, където има място за всички, при това с толкова много труд и старание. Самото "заграждане" на нещо е като символичен отказ от всичко останало, а подобна мисъл на такова място е неусвоима. Оградата е потънала в жълта трева, както и аз, както и всичко. Изведнъж, жълтата трева се размърда, от нея изскочи оранжева сърна, която почна да подскача светкавично, но грациозно към гората. Мислех си, как прилича на златна жилка в потрепващ хладен огън, когато се спря, изправи се гордо и ме погледна любопитно.

Големите й черни очи бяха безкрайно дълбоки и аз започнах да падам в тях.

***

Хижа Три буки се появи в далечината в късния следобяд, а исках да ида далеч след нея. Подминах я и започнах изкачването на Кулин камик от чешмата на Л.Янков. Пътеката минава през обрасла с храсти местност и хиляди иглички са готови да посрещнат всеки любител на китайската медицина. Минава над ски пистата и през клек продължава към Кулин камик. Това е едно причудливо образувание на фона на меките форми в тази част на Осогово, също като Кюнек - купчина камъни, сякаш струпани един върху друг от ръката на Крали Марко, който е неизменна част от всяка местна легенда. Пътеката към него е невидима, но някак си излиза на стотина метра над скалата и се връща към нея. Тъй като слънцето беше вече ниско над хоризонта, гледката на юг, накъдето вървях, беше зашеметяваща - огненожълтата трева, Кулин камик и безкрайни сини планини напред, предимно безкрайно синята Влахина. Запристъпях по камъните с бавни, драматични крачки, усещайки величието и красотата на този момент. Застанах гордо най-отгоре и загледах целият свят под мен. На поляна, сякаш на хиляди метри надолу имаше десетки коне, който не биха се видели с просто око, ако не бягаха лудо във високата трева. Още едно високопланинско зрелище с единственият проблем, че не можех да видя от какво бягат конете. Чух изстрел. После цяла канонада от автоматично оръжие. Ловът е спорт, казват ловците. Този спорт не е зареден с достатъчно феърплей - единия отбор не е попитан дали иска да играе. Правилото за равен старт е нарушено. Ролите са раздадени. Победителят е предварително ясен.

Отново стрелба. И пак. И пак. Всички куршуми ме уцелиха.

***

По пътя нагоре и на самия връх жълто-синята идилия се смени с червена, като че се бях качил на изригващ вулкан, а не просто на първия двухилядник в Осогово, гледано откъм урбанизираната страна на планината. Слънцето се задържа малко над хоризонта, за да ме погледа как разпъвам палатката точно на върха и как вечерям. Сигурно доста ми се е смяло, когато се порязах, а както е известно - кръвтта почти не се съсирва на тази височина. Погледнах с хумор на това, философски на умората, стоически на студа и нетърпеливо на запад - към главнотото било, което се вижда най-добре от този връх, напомнящо гигантски лъв, последния по тези земи, полегнал от умора преди цяло хилядолетие след векове жестоко преследване. Лъвът изчезна със слънцето, а на североизток се появиха светлините на Кюстендил. Човеко е един от малкото върхове, от които се вижда града. В обратна посока свети Македонска Каменица, а езерото край него отразява все още светлото небе. После се появяват звездите, които са толкова ярки, че ти се сртува, че ако протегнеш ръка, би хванал поне десетина и неволно се привеждаш, за да не се удариш в някоя. На изток се подава Орион, който сякаш ме имитира със сабята на кръста, а Кучетата му го следват с яркия Сириус, блестящ в очите на голямото. Пълната Луна помете зведната идилия, а от черната бездна под мен се разнесе успокоителен вой на чакал.

Там, където има чакали, няма вълци.

***

Събуждам се, понеже глутница чакали, вълци и лъвове са обкръжили палатката ми. Излизам, но няма никой, с изключение на Луната. Тя е пълна и ярка като слънце, огрява цялата планина. Всичко, което беше червено, сега е сребърно, гладко и блестящо. Виждам всички подробности като в ден - лунен ден. Също така ясен и истински с дребните си подробности и далечните хоризонти. Сякаш някой беше претопил цялата планина в огненото море на залеза и я бе излял от сребро за през нощта. Ето така са измислени всички космогонии. Вятърът е бурен и кара палатката ми да се усуква. Под напора му и аз почвам да презмръзвам, но дълго обикалям върха. Нямам търпение да разгледам този нов и чист свят.

***

Изгревът в подножието на Црни камик е истинско зрелище. От Човеко има 200м. спускане до Бегбунар, което направих през клека край улей, изкопан някога да насочва водите под върха към Млачка река и да увеличава дебита й. От това до скоро са се възползвали всички села по поречието на няколко реки, чак до Струма. Сега много от тези села са пусти и един ден ще бъдат открити отново от етнолози и археолози. Стига да изпреварят дърварите. Дърварите никога не идват над горския пояс на планината - те не обичат природата, а и нямат съзнание за нея, понеже работят и живеят в прекомерна близост. А познанието изисква дистанция между познаващия и познаваното. Всъщност, ако те обичаха природата, биха станали негодни за такава работа и необходимите печалби. Затова и никога не се качват в подножието на Црни Камик по изгрев. Между този връх и красивия Шапка е най-големия прозорец в планината, през който бушуват ветровете от северозапад. Като кажа, че вятърът прави много красиви завихряния и пируети, веднага се оказвам в позицията на Далчевия художник, който се опитвал да го нарисува. Стръмните склонове са потънали в дълбока есенна трева, която е оранжева на сутрешната светлина. Отнема миг да усетиш движението й от растояние, после целият връх се размърдва като дремещ гигант и пак заспива. Хиляди вихри връхлитат стръмнините и тревата се разиграва също като огън, разпален от вятъра. После тръгват плавни, ниски, но светкавично бързи вълни, който се разбиват мълчаливо в камъните най-отгоре. След миг спокойствие в ниското пак всичко затреперва, тръгва заплашително нагоре и скоро целият връх избухва, обхванат в бурни оранжеви пламъци.

Хладния вятър насълзи северозападното ми око, докато се крачех нагоре към черния камък, готов да отлетя с цялата планина, кой знае накъде.

***

Руен е скучен връх, когато няма събор - равен и безпатетичен, за разлика от Шапка и северния склон на Мали Руен, от които струи чувство на надвисналост. Горе има заслон с нарисувано българско знаме на стената му, представляващ преустроена гранична застава. На запад се вижда Царев връх - за да стигна до него трябва да сляза до Гюешево, да мина границата и пак да се кача. Ако Алеко си беше направил труда да дойде дотук би казал:

- Ще доживеем ли свободни екскурзии по Осогово, господа туристи?

***

На североизток се вижда Правоъгълната гора. Намира се над долината на река Бистрица, която е дълбоко всечена. Дърветата са садени, за да се намали ерозията. Ако човек продължи по граничната бразда до Каменец, ще забелеги други правоъгълници, този път в гората. Там се сече „на голо“, без да се засади нито една фиданка. После идват пролетното пълноводие или есенните дъждове, тръгват свлачищата, реките преливат и отнасят мостовете далеч надолу в полето. Във вечерните новини тържествено ни заявяват, че проблема е в глобалното затопляне, но американския президент правел абсолютно всичко възможно по въпроса. Докато той реши всички проблеми на света, нашият премиер, щял да се погрижи за подобни дребни подробности. Министърът на истината ще ни увери, че всичко е наред.

***

Малко след Каменец влизам във стара букова гора. Само след стотина крачки навътре в един дол до мен изскочи млад елен и побягна. Релефът обаче го затрудни, той не можа да се изкачи нагоре и трябваше да обходи целия дол пред очите ми и пак да претича край мен. Това му отне една напрегната за него и зрелищна за мен минута. Рогата му потракваха доста след като се скри в гъстата гора. Това ме обнадежди, че ще срещна още диви животни, но вместо това излязох на скоро изрит път. Туристическата пътека не можеше да се открие повече и тръгнах по пътя. Скоро влязох на територията на огромно сечище, пълно с боклуци и изрито от верижни машини. Между оставените нарядко дървета бяха прокарани сложни пътни възли, по които се лутах надолу. Размерът на сечището беше толкова голям, че не срещнах нито един дървар, макар да чувах резачките им.

По безкрайни редици от долове не течаха реки, а се търкаляха хиляди трупи - реки от дърва и машинно масло.

***

Седловината над Вратца е особено красиво място - на юг в Осогово се издига Църнотрав сред безкрайно море от буки, а на север в Лисец се вижда първенеца Връшник, потънал в борова гора. Там, както навсякъде, се извършва сеч. Камионите с дърва всеки ден минават по два пъти край един неестествен за тези меки земи голям, объл, гранитен камък. Когато се доближих до него, там имаше купчина трупи и един възрастен дървар. Камъкът се оказа паметник, на който пишеше, че тук са били залесени петстотин хиляди декара гори. Не можах да вникна в мащабите зад това число веднага, но попитах човека какво правят тук.

- Санитарна сеч - отговори той, сякаш очакваше да му задам този въпрос след като съм видял надписа.

- Сигурно после ще се залесява наново - продължих аз, макар да не бях виждал новозасадена фиданка никога през живота си.

- Не - лаконичен беше дърварят - не биха могли да залесят толко, колкото че отсечеме ние тука - В тази теза имаше нещо очевидно несъстоятелно и реших да разнищя въпроса:

- Щом веднъж държавата е залесила всичко това, защо да не го направи отново?

- Не. Държавата никогаш не е могла - той явно беше усвоил силата на абсурда и направи кратка пауза. После продължи на местния „френски“ диалект с ударение на последната сричка - Некога отнема шест сезона да се залеси всичко т'ва и накрая спреме, изворите беха почнали да намалеват. Сека пролет се събираа ора - 100 души от тоя завод, 100 от другио, 100 от трети, един кооператив прати ора, съседнио прати двойно. И така.

Дърварят току що ми беше казал, че е всъщност залесител, което ми се видя твърде противоречива информация и сигурно щях да възразя, ако той не бе продължил:

- Я бех сека година, сека пролет, сека сабота тука и на празник. Награждаваа ме редовно с книги. Бех първио от родата, де завърши школото. От Врлевците сам. - кимнах все едно съм се сетил за името - Свршиме тука на втори април преди трийсе и две годин. Тогава я бех на трийсе и пет. Сега сам на шейсе и седам и от петнайс' годин работим наемно без договор и без пенсия.

Бил много доволен като почнал наскоро да работи с договор като дървар. Щом дошъл да сече в гората, която на младини садил, почувствал, че има нещо нередно в положението, но си припомнил, че трябва да е доволен да има дори това.

- Я я садих гората, я я сечем. Има прогрес - садиме я некога доброволно, сега ни дават минимална заплата. - дърварят-залесител се засмя дълбокомислено върху шегата си. Казах му, че трябва да тръгвам, а той само сви рамене. После продължи мисълта си като опита да изостави местния си диалект и да продължи тържествено на официален български:

- Аз ти рекох, че нема да можете да залесите тука, ама да ти кажа и на мене така ми думаха некога. Па ей го, що чудо направихме, що песни се изпеяа - по пътя се зададе камион с тежко тракане и прекъсна мисълта му за миг, но скоро продължи - ако ваш'то поколение некога направи нещо, ако залесите гора, никога не позволявайте да ви накарат да я сечете за пари и да се радвате на всичко отгоре.

Човекът се качи със залитане на камиона без да го спира - или беше уморен или беше пил. Най-образованият от рода, чието име забравих, замина в обратна на моята посока.

От Земен до Сарая

Почти всички маршрути в Земенския пролом минават през скали, гори и храсталаци, където липсват каквито и да е пътеки, още по-малко маркирани туристически. Затова и дефилето, въпреки минаващия влак, е почти изолирано, почти ненаселено и напълно непознато.

Едно от най-красивите места в района е скалната композиция, която се вижда най-добре от махала Хайдуците, както и от самия влак. Интересно е изкачването на най-масивната и издадена скала, наречена Сарая.

Сарая е заобиколен от десетки по-малки, но все пак внушителни, пирамиди, ритловидни скали и др., всъщност - каквото си поискате да видите. Всички скали са с много характерна форма и някои носят имена, написани в старите пътеводители за Земенската планина. Нови няма.


От гара Земен се стръгва на запад към пролома, като при моста за кариерата, реката се пресича. Оттам по десния й бряг се върви по широк път. Скоро се стига до разклонение вдясно, което води към скалните ниши, обитавани някога от монах на име Агапии. Там има скална арка, която също се вижда от махала Хайдуците и дори от този път, ако човек надникне между дърветата. Пътят за Сарая продължава напред и скоро стига до водна станция. Ако не видите станцията, погледнете зад купчината бутилки от алкохол - тя трябва да е там. Пътеката продължава зад станцията, плътно следвайки реката до жп-мост, откъдето се върви по линията до Кантон 21. Там пътеката продължава вдясно към изоставена махала с изгубено във времето име и собственици, но със запазени няколко къщи, плевни, един мотор и - разбира се - кантон. Малко след махалата, отбивка в дясно води към скалата Кулата, а напред скоро се достига до останките от Беловския манастир.

Останките не предствавляват зрелище, дупка в земята и зидове в храстите - това е историята на целия този край на България. Над "манастира" е запазен каптажа на някогашния водоизточник в основата на отдавна пречупено огромно дърво, по всяка вероятност - дъб. Стотина метра след останките пътеката вече едва се забелязва, но в дясно като от нищото се появява широка и добре очертана пролука в гъстата гора.

Това, разбира се, е илюзия, тъй като пътеката скоро изчезва. От нея, обаче, може да се види позицията на Сарая - най-близката, най-горната и най-голямата скала - целта е да се излезе над нея. Тази цел се осъществява чрез промъкване през гъсти дъбови гори при голям наклон.

Успешното достигане в горния край на скалата извежда на учудващо просторна поляна, оградена отвсякъде от високи отвесни скали. Не пропускайте да погледнете от ръба надолу - точно под вас ще се видят множество скални форми, зрелищната махалата срещу скалния комплекс, а на югозапад - Близнаците и дори крепостната стена на Землънград със самотния цер, издигащ се край нея.

Спускането надолу се прави в източната страна на скалата, в самата й основа. Само няколко крачки и се разкрива една от най-зрелищните гледки в дефилето - халката Окното. Гледана от "правилна" позиция, тя има форма на човешка глава с голям нос, каквито са тукашните носове. В диаметър халката е над 3м. Спускането продължава покрай много зъбери по ронливия сипей с много остри камъни.

Под Сарая може да се продължи без пътека надясно(югозапад), минава се през малък дол и гора и се стига до нова скална арка в другия край на комплекса, само на около двеста метра. Близо до нея има и още една по-малка халка, широка едва метър. Отново без пътека се слиза до жп-линията и по спокойните меки пътища край реката се стига до Земен. Целият маршрут отнема 5-6 часа, не заради разстоянията - тежкият терен не позволява бърз ход, а и при всички гледки, едва ли някой би бързал.

Есенна река

Всички буки са идеално жълти


Около реката растителността остава зелена докрай


Любим вир...


Буките със странна форма нямат край


Топлите цветове напълно контрастират с леденостудената планинска вода


Един интересен праг, на земята всичко е зелено, а отгоре са надвиснали жълтите клони


Листовъртеж!


На връх Кюнек вали и водоскоците се радват на обилни подкрепления

Долината на Златна Панега и пещерата Проходна

Златна Панега води началото си от най-големия карстов извор в България


Заради карстовия характер на местността, водата добива мъглив синкав оттенък


Тихо, дълбоко...


... и октомври.


Реката подпира отвесни скали, а туристическата пътека е кацнала върху тях


За отражението се знае, че е по-вярно от реалността


През есента брезите са в "разгара" си


На няколко километра е Карлуковският карстов комплекс - пещерата Проходна и още 400, не влязохме във всички.


Пътеката минава покрай няколко пещери - не намерих края на нито една - и влиза в подобни пролуки...

Забраненият вир

Не сте виждали такава спирка. Просто понеже не се вижда. Да, пътническите влакове понякога спират на места, където има само една пейка или камък, но тук положението беше друго. Има сграда, но е "потънала" безследно в буйната растителност на тая дива планина. По-рано пътниците откриха, че релсите на линията не се виждат, понеже са изцяло погълнати от тревата и влакът се носи като някакъв призрак ниско над нея. Споделих впечатлението си, че погледнато отвисоко и самият влак не се вижда, но все пак се чува и по този начин става още по-мистичен и зловещ. Ще се изненадате, но на гарата слязоха двама-трима души и бързо изчезнаха в храсталаците. Аз се изненадах, защото познавах единия от тях. Бях го виждал вече. Веднъж обикалях с колелото по изоставени отдавна пътища по стръмните северни склонове на долината на реката, покрай която се виеше и влаковата композиция - локомотив с един вагон. Горите бяха толкова гъсти, пълни с бодли и наглед напълно непристъпни, че отделянето от и без това едва загатнотото пътче беше невъзможно. Вече бях срещнал няколко изоставени махали и две костенурки, които се готвех да обявя за собственици на цялата долина когато видях табелка. "Влизането забранено". Много ги обичам тези табелки, просто си умирам от любопитство да видя какво има. Още повече на такова място. Имаше и друга табелка: "Санитарно-охранителен пояс", после - "Опасно за живота" и така нататък. След няколко крачки вече очаквах небето да се стовари върху мене, после земята да се разтвори и да ме погълне, обричайки ме на вечни мъки и всичко това под непрестанни мълнии по-зловещи и от зевсовите. Вместо това пред мен се разкри зелена окосена поляна, която така силно контрастираше с всички храсталаци и трънаци, изпълващи гъстата гора, че за миг си помислих, че сънувам или жегата е взела превес над здравия ми разум. Това също беше вярно, но на тази поляна беше прохладно, сянка пазеха свежи и зелени овощия, отрупани с плодове, напомнящи пищна новогодишна феерия във всички цветове. Жълти и червени джанки, сини сливи, оранжеви кайсии и всякакви други, които още не бяха узрели. По-нагоре дебели гроздове бяха увиснали сякаш направо от гъстата сянка на лозата, а под тях се суетеше човекът от гарата....

....Събудих се от падаща звезда. Не, не ме удари по главата. Просто я мернах щом отворих очи. Дори не съм сигурен, че беше истинска. Може би я бях сънувал. За втората обаче съм сигурен - проточи се по цялото небе и така размаха опашка, че малко да се бях надгнал и щеше да ме перне през лицето.

Луната се беше скрила и безброй звезди се напъваха да заслепят съседната. Загледах се тази епична борба на далечните сияния. Когато небето е истински тъмно, звездите наистина са неизброими. Нещо като точките върху права - които и две да вземеш все ще откриеш друга между тях (сега разбрах как се е появила иначе налудничавата идея у древните за точка, на която се опираше геометрията ни). Накрая стигаш до една такава звезда, дето я мяркаш в полезрението си, но не можеш да я видиш, ако се насочиш директно към нея. И я има, и я няма. Едновременно. Отказвам се да се взирам в подобни дребосъци и плъзгам поглед по ярките образци на най-красивите съзвездия. Щом свикнат с чернотата, за очите не е проблем да различат много цветове на небето. Ние сме свикнали да мислим за звездите като за жълти точици, които децата зяпат, кой ги знае защо. Червени, сини, лилави, оранжеви, а изведнъж виджам Косите на Вероника в целия им блясък - толкова ли е тъмно - а досега съм ги виждал така ясно само с помощта на оптика.

Огледах се и наоколо - нямаше смисъл, защото тъмнината беше абсолютна, затова се ослушах. Огънят, който гореше по-рано сега припукваше някъде из дълбините си, сякаш отправяйки ми морзов сигнал за помощ - да сложа някоя и друга цепеница. Не го послушах, беше ми топло.

Спомних си, че сънувах човекът от влака, който живееше в пустошта, обграден със заплашителни табелки. Бях влязъл в забранения му рай, който се намираше някъде нагоре по стръмните северни склонове на реката. Дали не беше направил онова, за което всички понякога тайно си мечтаехме, но никога не ни стискаше да направим. Дали не беше обърнал гръб на лицемерното ни ежедневие, доминирано от жълтия метал, скучно и еднообразно, изискващо досадното примирение от типа:"това е положението, какво да се прави?" Надали можех да го намеря отново, за да попитам. Но той беше направил нещо...

Унесох се в сън, а и сигурно никога не съм се будил. Будните хора не мислят за такива несериозни неща. Как можеше човек да живее напълно сам в райската си пустота с гледка единствено към безкрайния простор на гората пред него? А как можем ние да живеем в тесните си стаички, в милионните си градове и пак да сме по-сами и от дивите зверове? "Непризвани, непознати".

В просъницата се заслушах в реката - планинска и бурна, но по летно му кротка. През пролетта сигурно е била непреодолимо препятствие, но сега само чух как водата се удря по камъните, уморена от тежки битки с бреговете, подскачайки от праг на праг. Там, между камъните в реката се излежавах през деня, в измислена от мене вана със свободна интерпретация на джакузи. Как се мени природата от жестока непристъпност към неутолима наслада. От "ваната" имаше гледка към вира по-надолу - гладък и тих, затворен за външни очи с гъст клонак над него, напомнящ за непостроена още опера със съвършена акустика. И оттам се носи най-красивата песен, която бавно те унася към дълбините...

Не, не съм се будил, всичко е сън. Събудиш ли се, нищо няма да го има вече...

Към Върха, по Ръба

Защо му е на някой да строи хотели, ски-писти и лукозни жилища в подножието на Рила при положение, че планината вече е солидно урбанизирана и по-нататъшното й застрояване ще отблъсне хората? Още повече, че те идват тук да се порадват на тишината, спокойствието и дивата, недокосната от човешки ръце, красота на най-високата ни планина. Искат да избягат от прашните градски кафенета и монотонните, вечно еднакви, строени като армии сгради в кварталите, от шума на клаксони и гужвата, която ако не да те стъпка, иска поне да те изпревари, ама на всяка цена.

Сигурно се заблуждавам. Още на чайната ни посрещат огромни реклами на водка и ракия. Тези, които идват тук просто, за да консумират въпросните напитки водят със себе си онези 13 хиляди легла над Говедарци и Искровете. 57-те км ски-писти ще са мъчно използваеми на тази надморска височина. Да не повярваш, че още има "бизнесмени", дето да смятат, че строителството е най-бързия начин да си изпереш парите - не видяхте ли празните хотели? Не видяхте ли как ги събарят в Испания? Ще видите...

Влизаме триумфално в Националния парк. Малко след входа откривам дълбоки коловози, а движението на МПС е забранено. Но няма проблем, нали на 40 мин. има хижа и тя трябва да бъде снабдена с порядъчно количество алкохол и храна - добри пари падат. А вечер планинските хижи стават неизползваеми за неалкохолизирани непростаци, които не могат да се наспят за намислените преходи от нестихващата цяла нощ музика и викове, иначе забранени след 22:30.

Прескачаме първата тераса и една твърде интересна водна каскада на реката - така се блъска в сякаш нарочно поставени скали, че като се загледаш по-продължително ти се струва като да си се пуснал по водна пързалка. На втората тераса оглеждаме с покорителски пламък в очите непристъпните улеи между отвесните скали. После мълчим край камъка за мълчание. Традиционният път до Еленино езеро печели, предвид липсата на популярни алтернативи. С издигането нагоре се разкрива една от най-красивите рилски гледки. Втората тераса зеленее точно под краката ни, а множество ръкави на и без това лъкатушещата река отразяват бледото синьо небе в ярки цветове. Хаотично разпръснати са гигантски скали, които приличат на камъчета - нахвърляни от деца - на фона на заобикалящите ги отвсякъде високи върхове. По цялата тераса неуморно щъкат нейните собственици - десетина коня, които кротко пасят - и посетителите й, хиляди туристи - повече могат да се видят само на Седемте езера.

Намираме забравен фотоапарат, а по-нагоре и притеснения му собственик. Връщам се заедно с Вулкан от Ниш и му показвам мястото, където си е починал и се е разсеял под главозамайващите висини. Успокоявам го, че няма кой да му вземе апарата тук, а той ми отговаря, че са му откраднали цяла раница в Сърбия. Разделяме се с неговата група, а и с колегите от ТД"Мазол и пришка" на Еленино езеро. Ние поемаме по най-десната пътека, минаваща през Северния ръб на Мальовица. Гледаме ту нагоре към върховете, дълбоко забили се в разтопеното от горещина небе, ту надолу към неестествено синьото езеро на фона на цялата следобедна бледота.

С първите крачки по тая стръмна пътека вече се чувстваме герои от филма "Лавина", а още малко усилие и вече сме под паметните плочи, оставени от истинската лавина. Наклона се усилва, а с него и черният хумор - "приготвихте ли си табелките"- подхвърля някой, а друг уточнява, че 70 процента на върха ще се счита за добра успеваемост. Започваме да търсим двамата "обречени" в групата и така достигаме до Прозореца между Мальовица и Орлово гнездо.

Оттук вече се виждат и трите езерца в циркуса под върха. На изток е нашата крайна цел от билото - прозореца между Елени връх и Орловец, откъдето мислехме да се спуснем. Засега само запълзяхме нагоре по Северния ръб, следвайки нещо, за което приехме консенсусно все пак да наричаме пътека. На десетина метра от нас алпинисти премятаха въжета през клинове по отвесната скала и напредваха бавно нагоре. И ние нямаше да откажем въжетата, но се задоволихме с тревите - много са здрави на тази височина. И така напредвахме яхнали странното животно, наречено Северен ръб с най-дългите крака - безкрайни пропасти от двете ни страни, нагазили в дребни локви - иначе просторни езера.

Една малка тераска почти накрая на изкачването е идеална за кратък отдих и равносметка - задължително извършвани с лице към изминатия път. Да, ама не - от изминатият път не се вижда много - една нежно загатната от небрежен художник тесна пътечка, скоро изчезваща в пропастта. Последен напън по вече голата напукана скала на ръба и ето, че изкачаме на върха направо от бездната и там изненадваме Вулкан от Ниш. Той забелязва, че съм се препасал с фотоапарати и ми връчва още десетина - на цялата сръбска група - да ги снимам. Закачам ги всичките на ръката си, обръщам се към тръпнещата в очакване да бъде заснета група, после се врътвам в обратна посока и си тръгвам - всички прихват да се смеят при вида на отдалечаващите се фотоапарати.

След малко снимките за спомен са направени и е време за истински важните неща - пилешко филе, лют айвар, овкусено сирене и сусамена питка. И за финал течен шоколад, истинска панацея за и без това постоянно разтапящият се твърд вариант. Кратка почивка и се отправяме към Елени връх. От дясно се появява долината на Рилска река и манастирът, но маранята пречи на гледката. За сметка на това, отляво езерото седи синьо и свежо - бегъл поглед към него веднага те пренася от нажежените остри камъни на мекото зелено полуостровче впито навърте в свежестта на планинската вода.

Елени връх трябва да се посети, даже преди Маьовица. През него не се отива наникъде, понеже свършва с безумен отвес. А гледките във всички посоки са идеални за перото на Вазов:

Сега съм у дома. Наокол планини

и върхове стърчат; гори високи, диви

шумят; потоците, кристални и пенливи,

бучат - живот кипи на всичките страни.

Орловец насреща с малката Халка, Партизанска поляна в ниското и лъкатушещия път за Рибни езера - над тях море от върхове. С усилие се откъсваме от ръба и се връщаме до разклона за Прозореца под върха. Промъкваме се покрай скалите и гледаме долината на Рилска река и стъчащите Игли. Един грамаден Обелиск сякаш подпира Партизанска поляна. В най-ниската чат от седловината можело да се поеме към втората тераса.

Спускаме се в бездната...