Не сте виждали такава спирка. Просто понеже не се вижда. Да, пътническите влакове понякога спират на места, където има само една пейка или камък, но тук положението беше друго. Има сграда, но е "потънала" безследно в буйната растителност на тая дива планина. По-рано пътниците откриха, че релсите на линията не се виждат, понеже са изцяло погълнати от тревата и влакът се носи като някакъв призрак ниско над нея. Споделих впечатлението си, че погледнато отвисоко и самият влак не се вижда, но все пак се чува и по този начин става още по-мистичен и зловещ. Ще се изненадате, но на гарата слязоха двама-трима души и бързо изчезнаха в храсталаците. Аз се изненадах, защото познавах единия от тях. Бях го виждал вече. Веднъж обикалях с колелото по изоставени отдавна пътища по стръмните северни склонове на долината на реката, покрай която се виеше и влаковата композиция - локомотив с един вагон. Горите бяха толкова гъсти, пълни с бодли и наглед напълно непристъпни, че отделянето от и без това едва загатнотото пътче беше невъзможно. Вече бях срещнал няколко изоставени махали и две костенурки, които се готвех да обявя за собственици на цялата долина когато видях табелка. "Влизането забранено". Много ги обичам тези табелки, просто си умирам от любопитство да видя какво има. Още повече на такова място. Имаше и друга табелка: "Санитарно-охранителен пояс", после - "Опасно за живота" и така нататък. След няколко крачки вече очаквах небето да се стовари върху мене, после земята да се разтвори и да ме погълне, обричайки ме на вечни мъки и всичко това под непрестанни мълнии по-зловещи и от зевсовите. Вместо това пред мен се разкри зелена окосена поляна, която така силно контрастираше с всички храсталаци и трънаци, изпълващи гъстата гора, че за миг си помислих, че сънувам или жегата е взела превес над здравия ми разум. Това също беше вярно, но на тази поляна беше прохладно, сянка пазеха свежи и зелени овощия, отрупани с плодове, напомнящи пищна новогодишна феерия във всички цветове. Жълти и червени джанки, сини сливи, оранжеви кайсии и всякакви други, които още не бяха узрели. По-нагоре дебели гроздове бяха увиснали сякаш направо от гъстата сянка на лозата, а под тях се суетеше човекът от гарата....
....Събудих се от падаща звезда. Не, не ме удари по главата. Просто я мернах щом отворих очи. Дори не съм сигурен, че беше истинска. Може би я бях сънувал. За втората обаче съм сигурен - проточи се по цялото небе и така размаха опашка, че малко да се бях надгнал и щеше да ме перне през лицето.
Луната се беше скрила и безброй звезди се напъваха да заслепят съседната. Загледах се тази епична борба на далечните сияния. Когато небето е истински тъмно, звездите наистина са неизброими. Нещо като точките върху права - които и две да вземеш все ще откриеш друга между тях (сега разбрах как се е появила иначе налудничавата идея у древните за точка, на която се опираше геометрията ни). Накрая стигаш до една такава звезда, дето я мяркаш в полезрението си, но не можеш да я видиш, ако се насочиш директно към нея. И я има, и я няма. Едновременно. Отказвам се да се взирам в подобни дребосъци и плъзгам поглед по ярките образци на най-красивите съзвездия. Щом свикнат с чернотата, за очите не е проблем да различат много цветове на небето. Ние сме свикнали да мислим за звездите като за жълти точици, които децата зяпат, кой ги знае защо. Червени, сини, лилави, оранжеви, а изведнъж виджам Косите на Вероника в целия им блясък - толкова ли е тъмно - а досега съм ги виждал така ясно само с помощта на оптика.
Огледах се и наоколо - нямаше смисъл, защото тъмнината беше абсолютна, затова се ослушах. Огънят, който гореше по-рано сега припукваше някъде из дълбините си, сякаш отправяйки ми морзов сигнал за помощ - да сложа някоя и друга цепеница. Не го послушах, беше ми топло.
Спомних си, че сънувах човекът от влака, който живееше в пустошта, обграден със заплашителни табелки. Бях влязъл в забранения му рай, който се намираше някъде нагоре по стръмните северни склонове на реката. Дали не беше направил онова, за което всички понякога тайно си мечтаехме, но никога не ни стискаше да направим. Дали не беше обърнал гръб на лицемерното ни ежедневие, доминирано от жълтия метал, скучно и еднообразно, изискващо досадното примирение от типа:"това е положението, какво да се прави?" Надали можех да го намеря отново, за да попитам. Но той беше направил нещо...
Унесох се в сън, а и сигурно никога не съм се будил. Будните хора не мислят за такива несериозни неща. Как можеше човек да живее напълно сам в райската си пустота с гледка единствено към безкрайния простор на гората пред него? А как можем ние да живеем в тесните си стаички, в милионните си градове и пак да сме по-сами и от дивите зверове? "Непризвани, непознати".
В просъницата се заслушах в реката - планинска и бурна, но по летно му кротка. През пролетта сигурно е била непреодолимо препятствие, но сега само чух как водата се удря по камъните, уморена от тежки битки с бреговете, подскачайки от праг на праг. Там, между камъните в реката се излежавах през деня, в измислена от мене вана със свободна интерпретация на джакузи. Как се мени природата от жестока непристъпност към неутолима наслада. От "ваната" имаше гледка към вира по-надолу - гладък и тих, затворен за външни очи с гъст клонак над него, напомнящ за непостроена още опера със съвършена акустика. И оттам се носи най-красивата песен, която бавно те унася към дълбините...
Не, не съм се будил, всичко е сън. Събудиш ли се, нищо няма да го има вече...
....Събудих се от падаща звезда. Не, не ме удари по главата. Просто я мернах щом отворих очи. Дори не съм сигурен, че беше истинска. Може би я бях сънувал. За втората обаче съм сигурен - проточи се по цялото небе и така размаха опашка, че малко да се бях надгнал и щеше да ме перне през лицето.
Луната се беше скрила и безброй звезди се напъваха да заслепят съседната. Загледах се тази епична борба на далечните сияния. Когато небето е истински тъмно, звездите наистина са неизброими. Нещо като точките върху права - които и две да вземеш все ще откриеш друга между тях (сега разбрах как се е появила иначе налудничавата идея у древните за точка, на която се опираше геометрията ни). Накрая стигаш до една такава звезда, дето я мяркаш в полезрението си, но не можеш да я видиш, ако се насочиш директно към нея. И я има, и я няма. Едновременно. Отказвам се да се взирам в подобни дребосъци и плъзгам поглед по ярките образци на най-красивите съзвездия. Щом свикнат с чернотата, за очите не е проблем да различат много цветове на небето. Ние сме свикнали да мислим за звездите като за жълти точици, които децата зяпат, кой ги знае защо. Червени, сини, лилави, оранжеви, а изведнъж виджам Косите на Вероника в целия им блясък - толкова ли е тъмно - а досега съм ги виждал така ясно само с помощта на оптика.
Огледах се и наоколо - нямаше смисъл, защото тъмнината беше абсолютна, затова се ослушах. Огънят, който гореше по-рано сега припукваше някъде из дълбините си, сякаш отправяйки ми морзов сигнал за помощ - да сложа някоя и друга цепеница. Не го послушах, беше ми топло.
Спомних си, че сънувах човекът от влака, който живееше в пустошта, обграден със заплашителни табелки. Бях влязъл в забранения му рай, който се намираше някъде нагоре по стръмните северни склонове на реката. Дали не беше направил онова, за което всички понякога тайно си мечтаехме, но никога не ни стискаше да направим. Дали не беше обърнал гръб на лицемерното ни ежедневие, доминирано от жълтия метал, скучно и еднообразно, изискващо досадното примирение от типа:"това е положението, какво да се прави?" Надали можех да го намеря отново, за да попитам. Но той беше направил нещо...
Унесох се в сън, а и сигурно никога не съм се будил. Будните хора не мислят за такива несериозни неща. Как можеше човек да живее напълно сам в райската си пустота с гледка единствено към безкрайния простор на гората пред него? А как можем ние да живеем в тесните си стаички, в милионните си градове и пак да сме по-сами и от дивите зверове? "Непризвани, непознати".
В просъницата се заслушах в реката - планинска и бурна, но по летно му кротка. През пролетта сигурно е била непреодолимо препятствие, но сега само чух как водата се удря по камъните, уморена от тежки битки с бреговете, подскачайки от праг на праг. Там, между камъните в реката се излежавах през деня, в измислена от мене вана със свободна интерпретация на джакузи. Как се мени природата от жестока непристъпност към неутолима наслада. От "ваната" имаше гледка към вира по-надолу - гладък и тих, затворен за външни очи с гъст клонак над него, напомнящ за непостроена още опера със съвършена акустика. И оттам се носи най-красивата песен, която бавно те унася към дълбините...
Не, не съм се будил, всичко е сън. Събудиш ли се, нищо няма да го има вече...
