27 октомври 2011

Застраховки, керемиди и други необходими илюзии

- Запалиа я, да земат парите от застраховката - разнесе се в главата ми неканения глас на бай Манол, докато излизах на пътя няколко километра над Копривщица. Над мен се издигаше първия склон на рида Крецул със задължителното сметище в основата му, където хората от махалите нагоре изхвърляха пътьом всевъзможни неща. Абсурдно е да се предположи, че общество, което дори не може да потреби всички продукти, които произвежда, ще може да ги почисти после.
Пътят край река Шириней беше тесен и стесняващ се от напиращите храсти, ограничавани само от преминаващите автомобили. Аз се внедрих в средата на тази борба, поради липса на банкет, а от време на време някой прелитащ джип минаваше на косъм от лявото ми рамо. Бензиновите изпарения и парещото слънце, горещия асфалт бяха някаква далечна абстракция, след като гласа на бай Манол ме беше извикал 2 години назад.

Снежната буря връхлита незащитената Плачкова поляна и очите се насълзяват от всеки леден порив. Народната мъдрост в даването на географски имена е неизчерпаема. Недалеч вляво остава местността Невида, която естествено не виждам. Не виждам дори следващия кол от зимната маркировка, но ето, че се добирам до поляната пред хижа Богдан, където затъвам в навявания и плувам през последните метри до вековната гора на резервата под мълчаливия поглед на разпадащите се сгради от бившата хижа и далечното потропване на откъртени от бунгалата ламарини. В снежна буря всичко става далечно колкото друга планета, докато светът се свива до една малка бяла стая, в която те разпитват и проверяват на практика дали си се подготвил за пътуването си в космоса.

В буковата гора, която обгражда Богдан с осем стени, като японска крепост, е мрачно, почти нощ, а през малкото незатрупани от снега пролуки в короните на дърветата наднича външния свят, вече не толкова враждебен, сравнен с тази нова тъмна пещера нагоре към върха. Тя свършва на поляната преди него и бурята започва последното си прегрупиране, за да блокира всички подстъпи към последната си незавладяна кула.
Кулата е огромна единствено в сравнение със смаления понастоящем свят, който се изчерпа с малка полянка пред нея, плътни бели стени наоколо, за които човек може само да подозира, че се крепят на дърветата отзад. Отгоре пък властва бурята, вече не толкова сурова, защото се завърта около върха и кулата си, а ветровете са най-мощни в периферията.
От върха всички пътища водят към периферията - осемте стени, пещерата, снежното езеро пред хижата, ветровете на Плачкова поляна, сълзи и мъглата пред Невида. После остро спускане в тишината на Крива река, която се изправя заедно с Шириней и разширени влизат в Копривщица.
- Нищо не е останало от хижата - казвам на бай Манол, чието име още не знам. Около мен се насъбират малки и големи овчарски кучета. Човек никога не бива да бяга от овчарски кучета, защото отключва у тях инстинкти по-древни от гората на Богдан, а и у самия него се прокрадва някаква обща овча нерадост на пълната безнадежност и обреченост на начинанието. Затова просто спираш да си поговориш с овчаря.
- Казвам, че нищо не е останало от хижата - повтарям, защото бурята все още вдига шум. Останали са отломките на хижата.

- Запалиа я, да земат парите от застраховката - отговаря човека, раменете му се свиват в знак на неразбиране - светът на застраховките не е неговия свят - а главата му сякаш се клати някъде дълбоко под шапката. А може би се поклащат няколкото сгради зад нея, в основата на десния криворечки склон, останали от бившето ТКЗС. Части от тях са паднали, а другите само чакат бурята на времето да ги погълне. В едно позамръзнало прозорче мъждука бледа светлинка, която вероятно стига едва колкото да стопли чифт ръце. Затова бай Манол се ръкува и бързо прибира дланите на сигурно място в джобовете си. Носи една от онези сини работнически униформи, която трябва да е произведена заедно със сградите отзад. Все още разпространено облекло в много селски райони.
После чувам за стотен път една история, която се повтаря в почти плашещи подробности навсякъде, сякаш всички са се наговорили какво да казват на натрапниците. Стадата изчезнали, сградите били прибрани тухла по тухла, освен неговата, гората си отвоювала наново пътищата и пътеките, а хората изчезнали. Туристи минавали, но тази зима аз съм първият.
- От политика се интересувам, но нямам телевизор, ни радио. Много обичам да чета вестници - давам му днешен вестник, който съм чел сутринта във влака, а той го прибира - Ще го чета утре - и сочи към оголените електрически стълбове, водещи нагоре по склона в мрака. Деелектрификацията отдавна е минала оттук. Възрастният човек изпитва нужда да каже нещо позитивно преди да ме изпрати 'по живо, по здраво':
- Те сега Бойко ще ни оправи - и се разсмива, за да вдъхне поне малко увереност на ситуацията.
Общият абсурд на разсъждението се разстла и силно насити малкото пространство, отвоювано от бурята, за нуждите на краткия ни разговор. Този човек, който живееше тук от години, без ток, вода, комуникации и всъщност само с няколкото си овчарски кучета, препитаващ се като сезонен работник и овчар, си мислеше, че поредния правителствен тарикат ще му върне бъдещето. Властта на пропагандата се беше промъкнала и в тази тиха и забравена от всички други богове долина, а аз бях сред нейните вестители. Донесох още един от онези вестници, които сееха евтини илюзии за всеобщо потребление - на всеки според нуждите. За тези, които нямат нищо, освен едно потенциално бъдеще, всяка илюзия е необходим инструмент за събуждане в следващия леден ден на безизходицата.
- Не съм за снимка - казва свенливо Манол, но мигом позира и сетне тръгва към светлинката в прозореца. Щяла да изгасне.

- Айде да те воза - гласът на Хаджиненов ме извади от спомена и ме върна на прашния път под парещото слънце. После дядото се покатери на каруцата, а зад него се появи "стара еснафска чешма, възстановена от народната власт", ако може да се вярва на надписите. Подритнах няколко пластмасови шишета, докато настигна каруцата и се метнах на пейката до дядото. Конят ни теглеше по-бавно, отколкото ако вървях пеша, а дребнобуржоазното ми съзнание веднага връчи протестна нота срещу миризмата на тор, която се беше настанила трайно на пейката до нас, но такава покана не беше за изпускане. Никога не отказвай на покана - тя може да е тора, в който расте цветето на историята.

- Карам тор на нивата на чорбаджията нагоре. На въщане точа вода, че в Копривщица не става за пиене - обясни Хаджиненов без да го питам и веднага захвана да ми разказва за сто и първи път същата история на модерната българска икономика. Неговият разказ обаче беше рядко жив и динамичен, носеше се неочаквано леко и гладко на фона на тракащата каруца. До мен може би седеше един скрит Йовков или Елин Пелин, за който никога няма да разберем. За нещастие, човек е винаги това, което е, и никога това, което е можел да бъде. И динята не е червена, преди да бъде срязана поне веднъж.
Естествено, аз също не бих могъл да предам разказа, защото не съм Йовков, Пелин или Хаджиненов, но като всеки жив разказ, той бързо напусна словесната си форма и прекрои действителността за нуждите на повествованието. И ето че пожълтелите пустеещи ливади по склоновете на Тополница бяха вече окосени и свежо зелени, а по разкаляни пътчета между тях се промъкваха големи стада, които изкачваха хълмовете от двете страни на града. Край реката бяха засадени зеленчуците, после царевица и картофи. Самата река сякаш придойде, срещнала праг надолу, и се изпълни с риби. Един Питагор не би могъл да избяга на североизток към Клисура, защото там имаше боб и грах, сиреч обсада. Скоро навлязохме в индустиалната зона на града, където дядото повика от храстите да израсте бетоновия възел, който построил 'сичко тука'.
Покрай складовете вече се возехме на потракващ ЗИЛ, който миришеше на машинно масло и сено. Хаджиненов, който сега носеше една от онези сини униформи и беше около 30-годишен, младолик, форсира шумно безумното возило покрай цигларната, която мигом подмени старите зелени цигли и сечени камъни с нови, ярко червени керемиди. Хора се суетяха навсякъде, видимо заети и с усещане за остра необходимост да бъдат точно там, където се намираха, а оттам увереността и насочеността на суетенето. На Белия камък отсреща се сечеше паметника на връхлитащия Бенковски, а Хаджиненов със синята престилка помагаше като доброволец. Писнало му да кара камиона и станал доброволец за няколко дни, друг път пък садил дървета. Като подминахме един комин, стигнахме долината на Крива река и се сетих да попитам за бай Манол.
- А, имаше един овчар нагоре, редко слизаше. Май умря миналата зима.
Коминът зад нас се строполи тихо, ЗИЛ-ът се разтрака и замириса на тор. Вече го теглеше кон, а не шумния мотор. Поляните и хълмовете пожълтяха, а стадата изчезнаха дълбоко в горите, които настъпиха бавно надолу към селото, но бяха спрени от шума на моторни резачки. Зад нас бетоновият възел потъна обратно в храстите, от които беше изпълзял като гущер на припека на историята, някой събра керемидите от сградите една по една, покривите на складовете и фабриките се срутиха, а след това нищо вече не можеше да предпази зданията да последват съдбата им. Хората се изпокриха някъде.
- Ей дотук съм аз - каза дядото в началото на Тороман махала - айде жив и здрав - пожела ми докато скачах от каруцата и се обърнах да видя дали зад нас е останало нещо, докато Хаджиненов изчезна зад един еснафски дувар с народовластни керемиди отгоре - от покрива на склада, в който работил.
Назад вече нямаше нищо, само Тополница си течеше безразлична и самотна. А напред по течението, както винаги, го имаше само онова, което ще бъде направено, и никога онова, което е можело да бъде направено.