Кралят на планината

Па снимайте, е, кой че ви сопре...

Осемдесе годин? Шеста карам след осемдесе, ха...

Седемдесе-осемдесе кащи беа, само я остах. Де ойдоа сите, незнам...
Те ги, те, кащите, е одоле - у храскето. Нема никой. Тия дръвье ги немаше, сичко ниви беа.

Вода? Те там, каде са борьето, те, видиш ли. Там одим за вода. Пато за долното село? Па имаше некаде, одил сам некога. Са дали има, незнам. До завойо стигна, чакъл сипаха и толко, нема кой да работи... Вода има, ора нема.

Ора? Некога дойдат. Па те у сабота като фронт! Те тука. Пукат, е. Земя, колко искаш, ама... Ора нема, само я остах.

"Планината пуста"

В Деня на будителите сме на път за х.Бенковски


В Рибарица наехме опитен водач, който да ни покаже пътя към хижата


Върхът е далече, умората също


С излизането на билото ни посреща чудесен зален

На сутринта, вдъхновени от снимките из хижата, правим общ кадър на групата. Кучето липсва, понеже то снима.

Малка разходка из близките висини и потегляме надолу.


"Планината пуста. Дивота и сън е."

"Из един там глух дол, обрасъл с глогина,

сега върви тихо някаква дружина."

Първи сняг в Осогово

В ниските си части планината е обагрена в топли следобедни цветове. Върховете са потънали в облаци и положението там остава неизвестно. Различните служби съветват да не се ходи в планината. На Витоша десетки туристи са блокирани по хижите.

Гледката към с.Слокощица в края на долината на Новоселска река е хубава по всяко време на денонощието и годината.



В местността "Грамадите" все още вали сняг


Малко по-нагоре се, за моя изненада, се разкриха впечатляващи гледки на юг

Скоро ураганния вятър, снеговалежът и вятърът ме убеждават да се върна назад, изправен пред най-големия страх на туриста - да влезе във вечерните новини


Така свършва изкачването нагоре едва на около 1800м. н.в. Красивите гледки обаче не свършват. Есента, която още очакваме по полета и котловини, вече е тук, както и зимата


Последните мигове на деня завършват със силен вятър и пъстра палитра от всички цветове. Докато прибирам фотоапарата и статива, от отдавна пращящото радио се разнася дълбок глас, който обявява радио "Скопие" и се понася музика...

...Ако умрам, ил загинам...

Кюстендилският край 1

Каньонът на река Шегава

Ветровит вторник, в който нищо не може да се начене и само проливните дъждове намират истинска реализация. След кратка вътрешна борба решавам да изляза в колебливото време и да се насоча към нова дестинация. Бях чувах нещо за...

Село Раждавица е един от изходните пуктове към долината на река Шегава, която завършва край село Буново.

По-черен път от селото се навлиза в Конявската планина. От него се виждат две стари полуразрушени църкви по поречието на Струма. Скоро се стига до началото на долината където колата трябва да бъде изоставена. Първите скални форми се появяват...

Само след няколко минути се разкриват внушителни панорами

Навсякъде стърчат скални пирамиди

Главозамайващите височини и отвесни скали се сменят с гъста джунгла от дървета и храсталаци. През лятото долината е напълно суха. Навсякъде има единствено шубраци и камънаци. По високите прагове през пролетта трябва да подскачат малки водопадчета. Достигайки до един по-висок праг, реших да не продължавам повече и тръгнах обратно към колата.

А планината се разтъжи за единствения си гост и го изпрати подобаващо

Първият двухилядник

Приготвих се добре, понеже знаех, че във високите части на планината е валяло сняг. Както видях още докато лъкатушех по пътя с колата всичко се беше стопило, но това не означаваше, че горе на билото не е студено. Пътят за вр.Кюнек и Човеко е по-лесният начин, човек да се изкачи над границата от 2000 метра в Осогово. По маршрута за Руен такава височина се постига чак след десетия километър.

Връх Кюнек(1927м.) е лесно достъпен от хижа Осогово. Удобен е за леки високопланински фото-вечери. Предпочетох да направя изкачването от Разкола - един слабо популярен път, който не е маркиран и почти не се използва. Минава през пусти поляни със самотни стърчащи скали и така характерните за Осогово вековни буки. Времето беше неочаквано топло, а северните склонове бяха запазили боровинките до самия край на септември. По южните части изчезваха още в началото на месеца. Вкуса на плодовете ме запраща далеч назад към отминалото лято и към отдавна отминали лета по същите тези върхове. Меката топлина, която слънцето хвърля навсякъде допълва усещането от късните есенни вечери в планината. Така потънал в дълбоки спомени и в гъсти клекове почти неусетно се озовах на вр.Кюнек. Откам се разкри познатата, но винаги нова и различна панорама, към кюстендилското поле и планините, които го обграждат, към Краище на север, Осогово и Влахина на юг, самата Рила на изток и вр.Човеко и залязващото слънце на запад.

Поглед към Попови ливади

Към замръквашата Глогозка река

След кратко колебание реших да използвам времето до залеза, за да се кача на следващия връх - Човеко(2047м.). Ускорих крачка нагоре, за да си оставя повече време за връщането и да стигна до колата преди пълен мрак. Познавах пътя добре - това се оказа важно предимство, тъй като ниското слънце пречеше изобщо да гледам напред, камо ли да следя маркировката, още повече, че на места маршрута вървеше по билото без пътека. Точно поради невъзможността ми да гледам напред, забелязах наближаващия човек едва от двадесетина метра, а той най-вероятно ме е виждал още докато бях на Кюнек. Въпреки това, го познах преди да съм могъл да го разгледам отблизо - беше мой учител отпреди десетина години, отдавна пенсионирал се. Не му споменах този факт, за да не го поставям в неудобното положение, в което обичат да изпадат всички учители - да лъжат, че са те познали. Беше брал боровинки, но след обичайната размяна на поздрави, изрази разочарованието си, че са изгубили качествата си след снеговалежа и студовете. И аз бях стигнал до същия извод по-рано. Трябва да отбележа, че човекът, който беше вече прехвърлил седемдесетте, беше по-изненадан да ме срещне отколкото аз него. Бях го видял и две седмици по-рано на събора на Руен.

- Решил съм да изкача върха - казах аз и замахнах леко нагоре, за да покажа кой връх, макар да беше ясно. Слънцето беше съвсем ниско над него. Тази информация повторно изненада възрастния човек. Той обърна поглед на запад към върха и залязващото слънце. Всички неща бяха потънали в нестествено топли отенъци, каквито има само по тия височини. Върхът се стори много по-далеч на моя стар учител, отколкото аз го виждах. Това беше понеже той трябваше да извърви, освен пътя догоре, и дистанцията от половин век, която зееше между нас. Да, върхът беше безкрайно далеч и нещо повече - не беше връх! - беше крепост, а камъните в основата бяха непреодолима охранителна стена. А колът най-отгоре беше всъщност цяла кула, в която се пазеше завинаги изгубено съкровище. Една топла усмивка се появи на лицето на човека в отговор на спомена, извикан уж от този близък връх, а всъщност от много по-далеч. Попита ме дали си нося фенер и ми пожела успех. После продължи надолу. Дълго време го виждах как пресича възвишенията, плътно преследван от дългите им сенки. Понякога спираше за миг, навеждаше се леко и вършеше нещо. Помислих си, че бере боровинки, но идвах оттам и знаех - там няма боровинки...

Когато стигнах до Човеко слънцето вече докосваше хоризонта. Дишах тежко от усилието и леко разредения въздух. Дойде и моят ред да оставя частица от младоста си в тая крепост и в тая кула. По върховете всички оставяме по нещо - те затова са и толкова красиви - една част от нас или парченце воля или задъханата младост... А не взимаме нищо, само снимки.





В далечината небето напълно се разчисти и разкри високите върхове на Рила, вече побелели от първия сняг. Заострени и блестящи на фона на сивото еднообразие под тях, идваха да короноват един хубав ден. По обратния път се придвижих още по-бързо, слънцето отдавна се беше скрило и тъмнината ме застигаше. Винаги е важно в такива моменти да знаеш, че си на прав път, но маркировката се забелязваше трудно. Маршрута се движеше често без пътека, понякога по камънаци и през клек. На места обаче упоритите води бяха издълбали и камъните, и тревите - появяваше се черна песъчлива земя. В нея големи, прясно издълбани стрелки указваха вярната посока...

Най-дългото утро

С натъпването на септември, с края на летните отпуски, с края на летните жеги и наближаващото неизбежно захладняване, човек започва все по-осезаемо да осъзнава, че в следващите няколко месеца ще стане силно зависим от климата в своите начинания. С две думи - отива си лятото, идва есента... Задухват студени ветрове и планинските първенци побеляват, денят става два пъти по-кратък и птиците са по-тихи. За обикновения турист или любител на природата е дошло време за равностметка - обикновено пролетните амбиции за лятото дръзко се разминават с есенните резултати.
Остават две седмици или два дни - а може би това е последната нощ - преди да почнат бурите и ветровете, преди края на лятото. В планината то може да си отиде за миг и да не се върне с месеци. И така, септември е месец за равносметка - няма вече нито юли, нито август, нито нещо за отлагане. Последна нощ...

Трябва да е около 3 часа през нощта. Довършвам последните приготовления и излизам. Небето е ясно и дори в центъра на Кюстендил има хиляди звезди, очертава се слънчев и топъл ден - един от последните за тази година. Качвам се в колата и я чакам да загрее няколко минути без да се замислям накъде съм тръгнал и какво предстои. Въпреки пустия тъмен път, не бързам докато изминавам 21-те километра до Три буки. По пътя три лисици миават пред колата ми. Не мога да определя дали това е добър знак или точно обратното. Към 3 и 40 съм готов и навлизам в тъмния лес, току в началото на дългия път към Руен. Нощната гора съвсем не е "по-заспала" от дневната - напротив - тук животът продължава с пълна сила, а тежката тъмнина подчертава всеки шум. Лишено от сетивни образи, въображението на човека започва само да пълни с такива гората около него - глутници от вълци тайно се промъкват и те наобикалят, мечка дебне за идеалния момент да нападне, диви прасета изскачат от храстите и ти се струва - даже направо си сигурен - че изчезналия преди столетие осоговски рис се е надвесил над тебе от близката скала и просто няма къде да избягаш.
Само след стотина метра навътре в гората, спирам и вадя късата си сабя от раницата, слагам я на кръста - така увереността ми пораства поне с 30-тина сантиметра. А отпред ме чака 18-километров път...
Луната е залязла преди повече от час и небето е чисто черно, а линията на хоризонта се различава единствено по липсата на звезди под нея. В първите 8 километра в подножието на "невидимите" Кулин камък и Човеко, пътя лъкатуши във всички посоки и позволява нощното небе да бъде разгледано отвсякъде. Сред хилядите ярки звезди каквито има само високо в планината, най-силно изпъква "зимният" Орион, подал се на изток в тези ранни часове. Виждам го за пръв път от много месеци и това идва да ми напомни, че лятото вече свършва. "Мечът на Орион" виси на кръста на древния воин също като моята сабя, а десетки падащи звезди посичат безмилостно яркия Млечен път като с меч и оставят дълги опашки.
Освен това впечатлявощо зрелище, редкият въздух на тази височина, както и умората, могат да докарат ума на пътника в необичайно състояние. Така след повече от час ходене в тясната пещера, образувана от светлината на челникът ти, под безкрайният покрив на звездите, започваш да се питаш - свършва ли някога този път... Има ли накрая светлина? Идва ли утрото и тук или то остана долу в топлото легло на сигурния град и тоя път е само лош сън и привидение. И в завършека му няма изгрев, а просто черния край на света. А ти си сам в септемврийска нощ в безкрайна планина, отвъд която няма нищо - загърбил си Стария свят и се надяваш на изгрева да донесе нов ден. Да бъде ден.

Към 6 и 10 достигнах Руен. Слънцето още не беше изгряло, но вече беше изпратило милиони звезди в някаква далечна бездна. Докато вървях в мрака не видях никое от хилядите шумящи около мен животни. С изключение на полудивите коне, които обикалят планината през лятото. Изглежда ги смутих и единствен водача им - едър бял екземпляр си позволяваше да ме гледа през цялото време, Очите му светеха в отговор на моя челник, а не ми трябваше да го виждам, за да знам че опашката му е вдигната предизвикателно и повдига нервно копитата си. Малко по-нагоре пред мен изскочи заек, а в следващия момент се хвърли в бездънната бездна отляво, запътил се кой го знай къде...

Не изчаках изгрева на Руен, а реших да го посрещна някъде по-надолу при по-острите върхове. Още няколко минути по обратния път, някъде на спускане от Мали Руен за Шапка, ниско долу от морето от вряща лава се подаде и слънцето.

Разбудени от утринното слънце сенките се надигнаха и се протегнаха сънено....
...на километри!




















Меки форми, подсилени от топлата утринна светлина и наклони, които смразяват кръвта...

Поглед на север какъвто е отправяла и четата на Гоце Делчев като се прехвърляла "у турско" от Кюстендил

А на югозапад слънцето огрява Македония

Изкачванeто на вр.Руен 2251(м.)

Едно топло софийско утро, първия ден на месец март. Последните няколко дни носят мекия мирис на приближаващата пролет. Почивните дни и хубавото време канят хората да напускат на тълпи столицата. Пътешествието от Студентски град до автогара "Запад" отнема малко повече от час. Допълнително търпение се изисква, за да се доредиш до билет за автобус. Докато това стане, слънцето вече е изгряло и ето че на изхода на прохода Владая ни посреща с гордата си светлина. На няколко километра по-напред, в гр. Перник, вече е превърнало автобуса в задушно и неприятно място.Този автобус има още една характерна особеност - веднъж събрал петдесетина кюстендилци, шансът да познавам някои от тях става доста голям. И ето ме, седя на последната седалка с двама приятели и главите вече ни болят от топлината и положението въобще не е розово, а по-скоро червено.

Дълбока ирония намирам във факта, че се срещнахме в това адски горещо място, главно понеже на следващия ден, по същото време, никой от нас не можеше да си спомни какво изобщо е горещото.

..................отне им няколко секунди да ме убедят, да се включа в предстоящето им изкачване на първенеца на Осогово. Час по-късно бяхме в Кюстендил, а след още час пристигнахме с кола в местността "Три Буки". Там времето също беше пролетно, въпреки надморската височина от около 1500м. Топло беше и в местността "Грамадите", както и докато обикаляхме Кулин камък по летния път, а също и в подножието на вр.Човека. Рекордно рано, за тези височини, покарваха минзухарите. Потоците подскачаха ведро от камък на камък, вдъхновени от топящите се по-нагоре снегове.

Зимата реши да напомни, че все още господтсва в тези височини едва в местността "Бег Бунар".

А когато достигнахме едноименния заслон, пред нас се разкри главното било до вр.Шапка и засега отдалечаващите се буреносни облаци. До заслон "Руен" ни остават десет километра и три върха над две хиляди метра.

3 часа по-късно, малко след залез слънце, достигнахме заслона без особени проблеми, изкачихме върха и се подготвихме да пренощуваме там. Гъстата облачност възпираше нормалния фотографски процес.

Отвътре заслонът беше много уютен, а ние се отпуснахме и се заехме да се насладим на лека вечеря (преди тежката), лека умора(преди тежката), мъждукащите свещи и газовата лампа, както и на току що разпалената печка. Доброто настроение се запази само няколко часа и беше издухано надалеч от снежната буря, която връхлетя върха в ранната нощ. Да се излезе от заслона беше невъзможно, да се затвори врата му също. Ако някой успеше да го стори, това не носеше голямо успокоение - при по-силните пориви на вятъра, снегът просто минаваше през каменните стени около нас и блестеше в светлината на фенерите ни. А печката - тя изглежда ни бе така сърдита, че сме я разбудили от зимния й сън, че възнамеряваше в предстоящата нощ да топли само себе си...

Утрото не ни посрещна ведро. Плътна мъгла пречеше да видим дори първия кол от зимната маркировка, а ураганния вятър не позволяваше на човек да стои на краката си, камо ли да мине десетте километра до следващия заслон, през тясното осоговско било. Така, за пръв път, пред нас се появи въпросът, да тръгваме ли избощо? Да напуснем ли сигурността на заслона, който щеше да ни пази поне още няколко дни, докато времето се оправи... Или да тръгнем напред в преход, който би бил повече оцеляване. А времето на този връх, дали изобщо се оправя през зимата. Или ще се наложи да тръгнем на следващия ден в същите ужасяващи условия, но с по-нисък дух. А ако тръгнем, ще можем ли да се преминем всичките километри по билото, ще прехвърлим ли вр.Шапка, който туристите заобикалят дори през лятото, но през зимата е невъзможно...
В 9:30, след дълги дискусии и задълбочаващото се колебание, решихме да рискуваме и да посрещнем стихията на бойното поле. Приведохме се в пълно снаражение и с неохота се запромъквахме през полузаритата врата, която не успяхме да затворим. Лутахме се няколко секунди докато намерим първия кол от маркировката. После се заклатихме по нея, а вятърът ни връхлетя, както и очаквахме. Викахме си и крещяхме, но не се чувахме, макар да бяхме един до друг. Разбирахме се със знаци, но от летящите ледени парчета не можехме да се наблюдаваме постоянно. Така, общо взето, докато се блъскахме един друг хаотично, изкачихме вр.Мали Руен. Логично, предвид гъстата мъгла, докато се спускахме от върха, изгубихме маркировката. Къде ли щяхме да идем, ако малко по-късно небето не се бе отворило, да ни покаже билото, по което си мислехме, че се движим, само че на един километър от нас, в северна посока. Запътихме се натам и размишлявахме за безполезността на картите и компасите ни в тази ситуация, които просто нямаше как да бъдат достатъчно точни, нито ние успявахме да ги използваме. Когато мъглата окончателно се разчисти пред нас се разкриха такива невероятни гледки, че настроението на групата мигом се повиши. Вдъхновени, прехвърлихме вр.Шапка с лекота, която ни изненада. Остана само още един стръмен двухилядник и не се съмнявахме в успеха.........
Още в подножието му, обаче, ни връхлетя и най-ураганния вятър, който срещахме досега, а ледените частици, които вдигаше, закриваха слънцето, забиваха се в лицата ни или просто ни поваляха. Вече почти не се виждахме един друг, пък и нищо не виждахме. Само пълзяхме бавно към върха и осъзнавахме, че няма къде да се върнем, няма откъде да заобиколим и тая тясна бразда на над две хиляди метра над морето е единствената ни надежда и освен това е непреодолима. Склона на този връх все повече ми приличаше на затвор, от който няма как да се измъкнеш, също като заслона на Руен, само че тук трябваше да минем веднага и бързо, иначе бихме загубили всяка надежда. И то когато остава толкова малко. Накъде там - впил ледени пръсти в още по-леден камък и протягащ ръка към следващия, който е толкова високо - няма как да не се запиташ - има ли някакъв предел за силата на този вятър? И когато си прав, и вече едва издържаш на силата му, той те поваля. А когато си повален и вече едва се задържаш, колко му струва да те прати в бездната завинаги? Но не го прави, удря те и после ти се усмихва, а ти ставаш. За миг вдигаш глава и виждаш слънцето - и то ти се усмихва..........не, присмива ти се. После всичко изчезва отново. Не виждаш земята, а трябва да се опреш на нея. Не виждаш небето, а се стремиш към него. На света няма нищо освен лед, а ти мечтаеш за далечната пролет, която си видял преди часове. Или си я сънувал... В следващия миг отново виждаш далечните хоризонти, а с тях Рили, Пирин, Витоша, Беласица, малките Влахина, Малешевска, Огражден и далечната Стара планина. Това е връх Црни Камък в Осоговска планина. Четирима планинци на него вече разбираме, че и този път сме успели и вече се чудим как сме допускали обратното. Колата е паркирана на 12 километра от нас, но в тях има само сняг и никакви опасности. Поздравяваме се мислено за решението да тръгнем от заслона.
Ако бяхме останали можеше да загубим високия ни дух, който ни позволяваше още горе да се шегуваме с положението си. И без висок дух, навярно, пак щяхме да слезем. Но как щях да спирам, да си ракопчавам якето и въпреки че не мога да гледам от вятъра, да повдигам фотоапарата и да щракам с него напосоки? А как щяхме с нисък дух да се преборим със следващото препятствие. Защото - да! - и тази седмица оцеляхме. Но какво ни чакаше следващата? Върху този въпрос започнахме да размишляваме още щом се подадоха първите минзухари......