Първият двухилядник

Приготвих се добре, понеже знаех, че във високите части на планината е валяло сняг. Както видях още докато лъкатушех по пътя с колата всичко се беше стопило, но това не означаваше, че горе на билото не е студено. Пътят за вр.Кюнек и Човеко е по-лесният начин, човек да се изкачи над границата от 2000 метра в Осогово. По маршрута за Руен такава височина се постига чак след десетия километър.

Връх Кюнек(1927м.) е лесно достъпен от хижа Осогово. Удобен е за леки високопланински фото-вечери. Предпочетох да направя изкачването от Разкола - един слабо популярен път, който не е маркиран и почти не се използва. Минава през пусти поляни със самотни стърчащи скали и така характерните за Осогово вековни буки. Времето беше неочаквано топло, а северните склонове бяха запазили боровинките до самия край на септември. По южните части изчезваха още в началото на месеца. Вкуса на плодовете ме запраща далеч назад към отминалото лято и към отдавна отминали лета по същите тези върхове. Меката топлина, която слънцето хвърля навсякъде допълва усещането от късните есенни вечери в планината. Така потънал в дълбоки спомени и в гъсти клекове почти неусетно се озовах на вр.Кюнек. Откам се разкри познатата, но винаги нова и различна панорама, към кюстендилското поле и планините, които го обграждат, към Краище на север, Осогово и Влахина на юг, самата Рила на изток и вр.Човеко и залязващото слънце на запад.

Поглед към Попови ливади

Към замръквашата Глогозка река

След кратко колебание реших да използвам времето до залеза, за да се кача на следващия връх - Човеко(2047м.). Ускорих крачка нагоре, за да си оставя повече време за връщането и да стигна до колата преди пълен мрак. Познавах пътя добре - това се оказа важно предимство, тъй като ниското слънце пречеше изобщо да гледам напред, камо ли да следя маркировката, още повече, че на места маршрута вървеше по билото без пътека. Точно поради невъзможността ми да гледам напред, забелязах наближаващия човек едва от двадесетина метра, а той най-вероятно ме е виждал още докато бях на Кюнек. Въпреки това, го познах преди да съм могъл да го разгледам отблизо - беше мой учител отпреди десетина години, отдавна пенсионирал се. Не му споменах този факт, за да не го поставям в неудобното положение, в което обичат да изпадат всички учители - да лъжат, че са те познали. Беше брал боровинки, но след обичайната размяна на поздрави, изрази разочарованието си, че са изгубили качествата си след снеговалежа и студовете. И аз бях стигнал до същия извод по-рано. Трябва да отбележа, че човекът, който беше вече прехвърлил седемдесетте, беше по-изненадан да ме срещне отколкото аз него. Бях го видял и две седмици по-рано на събора на Руен.

- Решил съм да изкача върха - казах аз и замахнах леко нагоре, за да покажа кой връх, макар да беше ясно. Слънцето беше съвсем ниско над него. Тази информация повторно изненада възрастния човек. Той обърна поглед на запад към върха и залязващото слънце. Всички неща бяха потънали в нестествено топли отенъци, каквито има само по тия височини. Върхът се стори много по-далеч на моя стар учител, отколкото аз го виждах. Това беше понеже той трябваше да извърви, освен пътя догоре, и дистанцията от половин век, която зееше между нас. Да, върхът беше безкрайно далеч и нещо повече - не беше връх! - беше крепост, а камъните в основата бяха непреодолима охранителна стена. А колът най-отгоре беше всъщност цяла кула, в която се пазеше завинаги изгубено съкровище. Една топла усмивка се появи на лицето на човека в отговор на спомена, извикан уж от този близък връх, а всъщност от много по-далеч. Попита ме дали си нося фенер и ми пожела успех. После продължи надолу. Дълго време го виждах как пресича възвишенията, плътно преследван от дългите им сенки. Понякога спираше за миг, навеждаше се леко и вършеше нещо. Помислих си, че бере боровинки, но идвах оттам и знаех - там няма боровинки...

Когато стигнах до Човеко слънцето вече докосваше хоризонта. Дишах тежко от усилието и леко разредения въздух. Дойде и моят ред да оставя частица от младоста си в тая крепост и в тая кула. По върховете всички оставяме по нещо - те затова са и толкова красиви - една част от нас или парченце воля или задъханата младост... А не взимаме нищо, само снимки.





В далечината небето напълно се разчисти и разкри високите върхове на Рила, вече побелели от първия сняг. Заострени и блестящи на фона на сивото еднообразие под тях, идваха да короноват един хубав ден. По обратния път се придвижих още по-бързо, слънцето отдавна се беше скрило и тъмнината ме застигаше. Винаги е важно в такива моменти да знаеш, че си на прав път, но маркировката се забелязваше трудно. Маршрута се движеше често без пътека, понякога по камънаци и през клек. На места обаче упоритите води бяха издълбали и камъните, и тревите - появяваше се черна песъчлива земя. В нея големи, прясно издълбани стрелки указваха вярната посока...