Село сред природата

Село в равнината, само малки хълмове нарушават еднообразието на хоризонта. Веранда на къща с гледка към тях. Хората тук стават много рано, за да работят в полето - седим със собственика на къщата преди изгрев слънце и пием кафе подпрени на греда по-стара и от двама ни. Обяснява ми за невероятните химически торове, за които дал цяло състояние, а аз просто чакам слънцето. Следва възхвала на неверотен сорт разсад на фона на розово-оранжевата лава, която потапя хълмовете. Човекът даже не я поглежда. Имал някакъв проблем с трактора, за който изобщо не слушам, понеже пред мен се стеле леката лилава мъгла над малка рекичка и обикаля около тополите, сякаш за да се скрие от вече издигналото се от далечната планина-вулкан, слънце. Положението с машината не било толкова розово, колкото е небето, което човекът до мен още не е погледнал. Прекъсвам го:
- Остави за малко тия грижи, виж колко е красив изгрева.
- А - сопва ми се той, сякаш съм казал нещо банално и общоизвестно, за което не трябва да се говори и допълва - Та аз съм го виждал.
Той го бил виждал. Направо ме уби. Гледката няма никакво значение, важен е тракторът. От него зависи живота на тоя човек и затова на него е посветен - да се зачудиш кой е по-важен от двамата. Грижата за машината е грижа за себе си - развали ли се, следват големи проблеми. И да работи проблемите пак се нижат един след друг. Днес не трябвало да вали - било ден за пръскане срещу вредители. Дано утре завали, иначе ще трябва да се полива. Дребен хищник отнесъл една и удушил още три кокошки. В съседно село видели вълк - за да не напада овцете, трябва да бъде убит. А и плащат добри пари за тая работа.
Малко по малко разбирам, защо тук хората не гледат изгрева. Те просто не виждат красотата в природата - виждат в нея враг, който им носи само грижи и беди. Паднал голям град миналата година и излезли на загуба, това имало връзка със счупения трактор. За вълк давали само 100 лева, които били нищо пари за такъв вредител. Не стигат да смениш маслото дори на единствената ти машина. Към хоризонта можеш да гледаш, но не с желание или с любопитство, а само с грижа - какво ще те връхлети оттам и ще се настани в живота ти, макар и само за един ден. А следващият тъне в безизвестност.
Слънцето вече се е подало и започва да напича, цялото село отдавна се е раздвижило. Реката едва се чува. Птиците се разпяват и я заглушават. Никой не им обръща внимание. Стана ми съвсем ясно, че за да се радваш на природата трябва да се отдалечиш много от нея, иначе не би могъл да я забележиш и да я отличиш в света около теб. И удоволствието, което тя ти доставя с красотата си не е от връщането към нея, а от безвъзвратно прекъсната ви връзка. Човекът, поставен в природата, не я забелязва, освен като враг. Възстановяването му в ествествено състояние, ако е възможно, би го лишило от цялото удоволствие, което културната дистанция гарантира. Казано накратко - няма обратен път назад.
И аз си заминавам скоро към нови хоризонти, още сутринта с изгрева, а моя домакин ще продължава всеки ден да посреща слънцето без да го поглежда, защото вече го е виждал.

Обратната страна на Луната

Казват, че Витоша е най-посещаваната от туристи българска планина. Повече от милион любители на природата се качват на нея всяка година. Разбира се, това е напълно вярно - всеки хубав съботен ден по пътищата навътре в планината се извиват дълги колони от коли, стават задръствания и катастрофи. Повечето от въпросните туристи са стигали до Алеко или Златните мостове и най-много да са се възползвали от някой лифт. Веднъж добрали се до планината започва същинският туризъм - сяда се на механа или просто на тревата(защото по заведенията няма много място), вади се храната и бирата и започва удивителен процес на възпитаване на любов към природата. Кратката петминутна разходка за снимка пред някоя морена или далечен връх е онова, което "туристите" наричат "ходене" на планина. И докато оживените витошки пътища са най-подходящото място в почивния ден да си купиш сладолед, балон или каквото си пожелаеш, други части на планината остават напълно пусти. На популярните дестинации като Боянска река може да се срещне някой и друг посетител, но това мъчно би станало по долините на други реки, където също има чудесни пътеки. Да не говорим за по-дивата южна част на Витоша - тя е нещо като обратната страна на Луната - всички знаят на нея, но никой не я виждал.

Разходката до Боянския водопад отнема само около час от живота ни, но може да го промени. Въпреки това, много столичани не са ходили там - силно ангажирани, много изтощени или просто чакащи идеалния случай и съвършените обстоятелства, които никога не идват. Други са ходили "едно време" и "вече са го виждали", та понастоящем не ги вълнуват нови върхове, освен върховете на месечните им заплати.

Когато станах студент в София, бързо установих, че не бих могъл да остана в този град за цели 4-5 години, ако я нямаше Витоша над него. Всичкия шум, задръствания и клаксони, катастрофи и линийки, работа и прах, боклуците, които отегчени хора подритват по улиците, са нещо, от което понякога просто трябва да се откъснеш. Да се качиш над баналното ежедневие, да му се посмееш, за да се запазиш от опитите му да те превърне в уравновесена сива машина, получаваща добри пари, които няма време и няма за какво да похарчи. Накратко, животът в столицата днес е невъзможен без Витоша. Представете си каква беше изненадата ми, щом разбрах, че в този град има стотици хиляди души, които съвсем нямат нужда от нея, нямат нужда дори да напуснат града, а и кватрала си.

А някъде ги чака пролет, "гърмят водопади от слънце"...

водопад "Зверчето"

Поглед надолу от първия водопад само на двайсетина минути от Боянската църква

Дори в най-горещото лято, долината на Боянска река е прохладна, а водата е леденостудена

Поредният водопад, този път безименен

До Боянския водопад има по-малко от час път

Стръмна пътечка води над водопада, откъдето се разкрива панорама към града и можеш да се надвесиш над отвесния пад

Пътеката продължава нагоре покрай реката към хижа "Момина скала"

Водоскоците също продължават

Спокойствието на езерото контрастира с дивото препускане на реката

Сватба на Балкана

Хладна майска вечер в Сливен. Вятър от връх Българка подухва периодично, за да напомня, че още е пролет и ако зависи от него, така ще си остане. Припомням си за миг влизането във града - мрачните надвиснали Сини камъни, за които никак не предполагах, че са толкова внушителни - както и да караш все изпълват гледката напред или се мяркат - винаги различни - в огледалата за задно виждане. Колебливото време бързо прехвърля неувереността си върху мен и нещата, които непременно щях да направя, се отлагат за неопределеното, но винаги по-добро бъдеще. Не потеглям към скалите, а само гледам как дъждът ги връхлита и им завиждам - отдалеч изглеждат като самоотвержени опълченци пред вражеския напор.
Вечерните улици на града на стоте войводи са чисти, подредени, просторни и пусти. Край осветените община и часовникова кула, и под погледа на Караджата си припомням подбалканския път - веднъж излезли от Софийско поле се натъкваме на мемориала на Левски край Мирково, който е по-красив нощем, когато е осветен. Другите забележителности в общината са уникалните гледки към планините и дупките по пътищата. Антонският водопад все така неумиримо пада от десетина метра - отново се питам, защо не са прокарали пътя поне малко встрани от него, та да не се питат хората, това водопад ли е или лош дренаж на пътя.
Следващата спирка е Клисура. На входа на градчето на Зли дол ни посреща Иван Танков - Боримечката, вдигнал ръце като някои Атлас, сякаш да подпре света, но всъщност държи в тях първата българска артилерия. Тя не е била създадена от големи учени или политици, а от обикновени селяни, един от които изнесъл на гръб черешовото топче до близката висина. В този исторически момент, достоен за всяка изтъркана летяща холивудска фраза, единственото което той изрекъл, било краткото "Майка му стара", както си спомняме от романите на Вазов. В центъра на малкия град ни чака Караджов - като всеки ден държи току що извадената сабя, а тази сутрин пак е донесъл веста за избухналото въстание заедно с изгрева. Името на града не е никак случайно, спуснеш ли се до него вече не виждаш нищо, освен няколко красиви стари къщи и безкрайните била на Средна гора и Стара планина. Само няколко минути стигат да се убеди човек с абсолютна сигурност, че този потънал в зеленина градец е единствен на света оазис на култура и цивилизация насред безкрайния рай на природата-океан. Неуспял да преодолея желанието си да остана там завинаги, все пак потеглям към Карлово и Калофер, на които не обръщам нужното внимание, заради по-бързото от колата ми време. Язовирите Копринка и Жребчево също се превръщат в поредната бледа мечта на хоризонта, както би се случило и с Централен Балкан, ако само склонеше да надникне иззад облаците. Но не го прави, не надничат от домовете си и сливенчани, а петъкът тихо кулминира само с някоя и друга заблудена тапа от шампанско.
Съботния ден е сватбен ден. Крадем кумовете и взимаме булката или обратното, не познавам добре традицията по този край. Кратка фотосесия в Казанлък разкрива красотата на този подбалкански град - потънал целия в оживление и цветя. Розовата долина е по-розова от всякога, което ме навежда на мисълта, че тракийските царе са били по-щастливи от египетските.


На Шипченския проход ни връхлита буря и пак не можем да видим планината. Скоро и пътя изчезва в мъгла и дъжд - острите завой са приятни и в такова време, теза с която не се съгласиха спътниците ми, особено кумския петел на задната седалка. Той е най-изненаданият, когато спускането в нищото от другата страна на Балкана завършва благополучно в Етъра. Пустият тесен път към Соколския манастир е още по-голямо удоволствие. Нощта е запазена за сватбата, а поуката за утрото е ясна - ако се жените, направете го в Етъра. Освен мъдрост, на сутринта има и слънце. Само десетина минути в етнографския музей ме карат да почувствам всичко преживяно досега далечно, скоро миналото става странен сън, а накрая съм сигурен, че съм роден някъде тук в съборена отдавна воденица край поток високо в старопланинските урви.




Откъсвам се от новия си роден край и потеглям по предбалканските висини с прекрасни гледки към главното старопланинско било. В никому неизвестно село на стар бетонен мост ме чакат два големи красиво обработени лъва, а на входа на Черни Осъм ме дебне прочутия орел. Междувременно, в Априлци причакват спомени - от стари изживявания, но и от старите книги. Музеят на занаятите в Троян посреща с покана за Панаира на сливата, а града изпраща с ужасен път към Шипково.

На превала към Рибарица се оправя, а и се разкрива внушителна гледка към връх Юмрука и главното било. Следващата спирка е лобното място на Бенковски, който не се предал жив. Спомените ми пак се раздвояват между този драматичен епизод от историята и хилядите падове на Костина река, които съм виждал нагоре. В историческия музей в Тетевен пристигам извън работно време - трябва да отбележа, че ми е за трети път. Спускащото се слънце ме спира в подножието на връх Острец и заедно с Петрахиля отново остават за един страхотен ден, който очаквам отдавна. Така и Вазов късно е дошъл в Тетевен и е признал, че щял да остане чужд на България, ако не беше го направил.

Последни усилия на слънцето и колата ме качват над село Гложене при местния манастир, от който се разкрива огнена гледка. Пиян поп учтиво ми разказва за чудодейна икона, която няколко пъти била махана и все се връщала в на същото място. Едва удържам на изкушението да го помоля да ми я даде и да стои да чака да се върне. Събирам малко история от музеите на Левски и Друмев и последни кадри и потеглям към нощта.