Пирински импресии

***

Дъждът в началото имаше функцията само на повод за почивка край Суходолското езеро. Да ни върви по вода би казал някой, с уточнението, че водата въобще не върви нагоре. От другата страна на превала беше валяло далеч по-обилно. Задоволихме се само с поглед да се разходим по Мраморното било и се заспускахме към Черна вода. Скоро след завръщенето ни в горския пояс стотици метри по-надолу, в долината се спусна и черната нощ. Краката ми потъваха в мократа пръст, макар изобщо да не виждах толкова далеч в гъстата гора. Между клоните понякога се Мяркаха белите мраморни късове, които Черната вода беше извличала от основите на Кутело. Вече бяхме съвсем близо, когато се разнесе пронизителен вик, изпълнен с болка и отчаяние. Веднага реших, че е пострадал турист, но после стенанието заприлича на детско, а няколко мига по-късно се убедих, че е малко мече. Наближавайки коритото на реката периодичният вик се превърна в страха на изгубило стадото си диво козле. Забележително е колко много си приличат гласовете на животните и хората, когато са изправени пред страха. Настъпи тишина, нарушавана само от близкия извор. Тъмнината се сгъсти докато приготвяхме лагера и скоро погълна Вихрен, който висеше на хиляда метра точно над нас. Мисля, че нямаше опасност да падне точно тази нощ.

В пълния мрак над нас отново се разнесе стенанието на животното. То се изгуби в панически човешки викове и играещи светлини. Реших, че това е туристическа група, която здраво се е изгубила и включих челника на аварийни светлини.

- Ехоооо - отговорих на виковете им. Тишина. После ново вълнение.

- Имате ли нужда от помощ - смълчаха се. Със сигурност ме чуваха, както и аз тях, въпреки разстоянието. Последва ново раздвижване.

- Имате ли нужда...

Изстрел. Втори. Трети. Автоматично оръжие. И пак. Пак. Пак.

От черното небе над Черната вода звездите падаха.

***

Североизточното изложение на склона беше окичило дърветата и камъните с разнообразни мъхове, които подсилваха усещането за почти домешен уют. Мекота и тишина по безкрайната кандидат-пътека.

Само няколко часа по-нагоре без предупреждение изникват отвесните скали на Синаница. Още са в сянка и приличат на черно острие в синьото небе.

Долу дебелите стволове на мурите подсилват усещането за неестественост, а мекият слой съскащи иглички по земята те отвежда в приказния мълчалив свят на хиляди никога неразказказани истории, които почват да се лутат в главата ти.

Изкачването на Синаница по ръба от север изглежда налудничаво. Висока до небето (ако застанеш в подножието) отвесна канара, отрупана с гигантски, остри, поклащащи се камъни. И това само, за да излезеш на ръба отгоре.

Оттам се вижда изскочилата преди 4-5 часа поляна измежду мурите и елите. Окото не достига до сърната, която на свой ред изскача от високата жълтеникава трева и се понася заедно с вълните, предизвикани от повеят на движенията й.

Вътре в черната сянка на дълбоко изстъргания връх, камъните стават чисто бели мрамори. Въпреки размера си някои се поклащат, когато пътеката тръгва право нагоре. Скоро пътят така се доближава до отвеса, че човек с приятна изненада открива на всяка крачка, че по някаква причина не пада. Навярно заради планинското притегляне, което е обратно на гравитационното.

Още две сърни, подплашени в храстите, побягват към сигурността на вековните мури, в чиито свят нищо не се променя и нас никога не ни е имало. Дълбоко от горския гъсталак се разнася пронизителен еленски вой в протест на нарушения световен мир, наложен от самия него в собствената му гора, в която хора не се допускат.

И на Синаница не се допускат, ако съдим по отрязания ръб нагоре и стърчащите назъбени мрамори. Чернотата напълно изчезна на върха и мраморите блестят ослепително под нерегулираното от атмосферата планинско слънце. В планината човек винаги може да се довери на очите си.

Много стотици метри надолу черното винаги се представя за бяло, а щом го разобличиш, веднага посивява.

***

На Гергийца търпеливо ме чакаше гарван. Наблюдаваше ме как снимам яркосините езера в циркуса и играта на сенките в Спано поле. Отлетя видимо разочарован, когато се убеди, че ще се изкача на върха без особени проблеми. По-късно се завъртя над мен и в подножието на Муратов връх, но очевидно ме прецени като напълно загубен за кръговрата на веществата на този етап и се отдаде на гарванското си ежедневие.

Муратов е връх с напълно сбъркана архитектура. Изкачването откъм Гергийца започва с малки треперещи камъни, които постепенно почват да растат, стигат до кръста, после се хващаш вече с ръце, а накрая някак се провираш в що годе достъпни проходи между надвисналите канари. Честният турист, който се е отдал на това постепенно изкачване и плавно изменение не би могъл да твърди със сигурност дали камъните са тези, които растат или той самият се смалява. Тази мисъл бързо обзе съзнанието ми и взе сериозно да ме тревожи. Съвсем скоро започнах да се успокоявам, че развитието на медицината в следващите години би могло да ми върне обичайните размери. Дотогава щях да се разхождам като всички останали джуджета край безкрайните пирински гиганти.

И на този връх ме чакаше птица. Понеже нямаше никакъв личен интерес и стоеше само от любопитството си към хората или джуджетата, тя остана на пирамидата най-отгоре до пристигането ми. По характерния й клюн определих, че е пъстрогуша завирушка. По-важното е, че тъй като размерите й бяха напълно обичайни, по всичко личеше, че самият аз не съм се смалил. Отдъхнах си спокойно. Този път ми се беше разминало. Завирушката се гмурна в клековете над Муратово езеро. Тези птици не се застояват по каменните върхове, освен ако не им хрумне да се запознаят с туристите или да погледат залеза.