23 ноември 2009

Обратният път е по-дълъг

Връх Белток не може да се сбърка. На него има два огромни бука. Единият хвърля дебела сянка над горещите следобеди, а за да поседнеш под него можеш да използваш другия. Той лежи нарязан на парчета по цялата поляна наоколо, очевидно забравен. Има и една от онези каменно-бетонни плочи, които стоят по всички върхове на Осогово - "1950" е лаконичния им надпис. Връх Белток е повече далеч, отколкото висок, още по-малко величествен. Едва ли би направил впечатление дори и да се виждаше от горския път към него, пък и бива закриван от претходните по-ниски върхове. Все пак, Брезовски рид е последния по-висок рид преди източните хълмове, макар да не е особено брезовски. Брези има предимно в началото, а нагоре доминират буките с малко акации, залесени борове и дъбрави. Чудя се дали нашите прадеди са раздавали такива поетични имена, без да напускат сигурността на селата си в посока горите, населени, обикновето от самите тях, с редица въображаеми, но много опасни същества. Поне такова усещане породи у мен дядото, който случайно ме срещна на края на селото, където пасеше овцете си. Винаги живял тук, не бил ходил нагоре, най-много до тая поляна или извора горе, чувал бил от ловците, че било пълно с вълци - и на него редовно му изчезвали овци. За щастие, ловците избивали вълците и един ден щели да го избавят окончателно от тази хищна твар. Споделих с него виждането, че гората е естественото местообитание на вълка и когато ловците избиват плячката му, той търси нови места за обитание, но човекът не се съгласи, че тези неща са свързани. Не можа да вникне в мотивите ми да тръгна нагоре без всякаква стопанска цел, но изглежда вникна в мащабите на пътуването и ме изпрати тържествено и заговорнически, като че пращаше войник в лицето на многочислен враг.

За да подчертае патоса на ситуацията, заедно с всички почести ми връщи и три ябълки.

***

Докато ядях ябълка на връх Белток си мислех как двата бука на поляната са приличали на огромни пръсти, образуващи знака за мир, преди единият да бъде отсечен. Сега знакът беше неясен, а мирът - нарушен. От тези мисли ме изтръгна вкусът на сливите, които бях откъснал от последната запазена овощна градина по този път. Преди две години попаднах на нея - зелена поляна, кацнала в горския склон, с чудна гледка към Осогово и долината на Новоселска река. В горния край на поляната - малка къща, леко димящ комин в края на лятото, монотонно потропване на брадва и три кучета, които лаят по мен. Вратата се отваря и излиза старец с брадва, който ме кани да опитам пресна джанкова ракия. Съгласявам се, понеже човекът държи брадва и следователно има всички основания на своя страна. Сега нямаше следи от живот, но сливите бяха все така сладки, каквито са били от столетия. Само в планините около Кюстендил съм ял такива сливи. Поляната беше обрасла с плевели, а храсти закриваха великолепната гледка. Най-старото куче, което ме лаеше най-дълго предния път, също беше изчезнало. Тогава то изглежда прецени, че твърде дълго е отлагало приключението на живота си, а сега му се отдава идеална възможност, затова тръгва с мен нагоре и изглежда твърде въодушевено за годините си. Подтичва наоколо километри нагоре, а аз му разказвам за върховете на безкрайните планини наоколо. Това изглежда му допада, понеже не се отказва и заедно достигаме до подножието на Белток. Спирам да опитам неговите сливи и да му давам от моя обяд. После му казвам, че продължавам сам. Кучето идва и слага глава в скута ми. Пак го гоня, а то се връща, сяда до мен и ме гледа като куче. Първият ритник е много неубедителен, затова прилагам втори. На завоя кучето се обръща да провери, дали няма надежда да продължим заедно нагоре.

***

След спускането от Белток пътят продължава на югозапад, а далечните върхове се скриват зад Црни връх. Отделих се от билото и влязох в буковата гора и скоро пред мен пробяга малко диво прасе. Веднага реших да го снимам без да имам предвид една тънка уловка. Където има малко, там е й майка му. Тя изскочи от храстите и се понесе към мен. Прасета са много глупави животни и никога не се колебаят. Човек трябва да се държи точно като тях в подобни ситуации. Животното тежеше три пъти колкото мен, ако не отчитаме раницата. Моментално смъкнах раницата и се барикадирах зад нея.

***

- Има ли диви прасета - попита ме без излишни учтивости главния феодал на Савойски - село, което се намира на Предела и на моя път. Центърът му е купен от някакъв предприемач, който си построил голяма къща там. Като повечето богати собственици и този страда от американски комплекс - веднъж построил тухлена къща има нужда да я облепи в пластмаса, за да изглежда "като по филмите". В двора на къщата е издигнал скъп параклис за лични нужди. Няколко километра по-надолу е построил по-обикновен за по-обикновените хора. Те не са много в селото, кръстено на руския поручик, прославил се при освобождението на Кюстендил. Не можеш да ги видиш, те са купа сено далеч нагоре в заградена отвсякъде поляна, потропване на два чугунени капака, гонещи дивите прасета или рева на скучаещо в дола магаре. В центъра не идват - тук е собственика на новата къща и параклиса. Той е купил сградата на кметството им, на читалището, където някога изнасяли театрални постановки, училището, което е отдавна "реформирано" и чешмата, която не тече. Предполагам, че и паметникът е негов, следователно само той може да интерпретира правилно историята на това село. Вместо това седи край джипа си, държи пушка и ме пита:

- Има ли диви прасета?

- Има - отговарям аз и го заливам с дезинформация за движението и популациите на дивата свиня по тези земи. Правителството току що построило път до центъра на селото. Тоест, до двора му.

***

Црни връх, като всички с подобни имена, не е кръстен случайно. От източната му страна е един от най-големите прозорци в планината, откъдето идвах и аз. Всички букове са изкривени от ветровете, които планината пуска да преминат. Местността Две реки в подножието му е като извадена от роман на Толкин. По реките има редица малки водопади, захранвани от облаците, спирани от върха. От двете страни на пътя има отдавна забравени градини - заградени плътно, за да не рият прасетата, с прилежно издялани дъски. Намерих нещо много забавно в идеята да заградиш 100 квадратни метра в необятната планина, където има място за всички, при това с толкова много труд и старание. Самото "заграждане" на нещо е като символичен отказ от всичко останало, а подобна мисъл на такова място е неусвоима. Оградата е потънала в жълта трева, както и аз, както и всичко. Изведнъж, жълтата трева се размърда, от нея изскочи оранжева сърна, която почна да подскача светкавично, но грациозно към гората. Мислех си, как прилича на златна жилка в потрепващ хладен огън, когато се спря, изправи се гордо и ме погледна любопитно.

Големите й черни очи бяха безкрайно дълбоки и аз започнах да падам в тях.

***

Хижа Три буки се появи в далечината в късния следобяд, а исках да ида далеч след нея. Подминах я и започнах изкачването на Кулин камик от чешмата на Л.Янков. Пътеката минава през обрасла с храсти местност и хиляди иглички са готови да посрещнат всеки любител на китайската медицина. Минава над ски пистата и през клек продължава към Кулин камик. Това е едно причудливо образувание на фона на меките форми в тази част на Осогово, също като Кюнек - купчина камъни, сякаш струпани един върху друг от ръката на Крали Марко, който е неизменна част от всяка местна легенда. Пътеката към него е невидима, но някак си излиза на стотина метра над скалата и се връща към нея. Тъй като слънцето беше вече ниско над хоризонта, гледката на юг, накъдето вървях, беше зашеметяваща - огненожълтата трева, Кулин камик и безкрайни сини планини напред, предимно безкрайно синята Влахина. Запристъпях по камъните с бавни, драматични крачки, усещайки величието и красотата на този момент. Застанах гордо най-отгоре и загледах целият свят под мен. На поляна, сякаш на хиляди метри надолу имаше десетки коне, който не биха се видели с просто око, ако не бягаха лудо във високата трева. Още едно високопланинско зрелище с единственият проблем, че не можех да видя от какво бягат конете. Чух изстрел. После цяла канонада от автоматично оръжие. Ловът е спорт, казват ловците. Този спорт не е зареден с достатъчно феърплей - единия отбор не е попитан дали иска да играе. Правилото за равен старт е нарушено. Ролите са раздадени. Победителят е предварително ясен.

Отново стрелба. И пак. И пак. Всички куршуми ме уцелиха.

***

По пътя нагоре и на самия връх жълто-синята идилия се смени с червена, като че се бях качил на изригващ вулкан, а не просто на първия двухилядник в Осогово, гледано откъм урбанизираната страна на планината. Слънцето се задържа малко над хоризонта, за да ме погледа как разпъвам палатката точно на върха и как вечерям. Сигурно доста ми се е смяло, когато се порязах, а както е известно - кръвтта почти не се съсирва на тази височина. Погледнах с хумор на това, философски на умората, стоически на студа и нетърпеливо на запад - към главнотото било, което се вижда най-добре от този връх, напомнящо гигантски лъв, последния по тези земи, полегнал от умора преди цяло хилядолетие след векове жестоко преследване. Лъвът изчезна със слънцето, а на североизток се появиха светлините на Кюстендил. Човеко е един от малкото върхове, от които се вижда града. В обратна посока свети Македонска Каменица, а езерото край него отразява все още светлото небе. После се появяват звездите, които са толкова ярки, че ти се сртува, че ако протегнеш ръка, би хванал поне десетина и неволно се привеждаш, за да не се удариш в някоя. На изток се подава Орион, който сякаш ме имитира със сабята на кръста, а Кучетата му го следват с яркия Сириус, блестящ в очите на голямото. Пълната Луна помете зведната идилия, а от черната бездна под мен се разнесе успокоителен вой на чакал.

Там, където има чакали, няма вълци.

***

Събуждам се, понеже глутница чакали, вълци и лъвове са обкръжили палатката ми. Излизам, но няма никой, с изключение на Луната. Тя е пълна и ярка като слънце, огрява цялата планина. Всичко, което беше червено, сега е сребърно, гладко и блестящо. Виждам всички подробности като в ден - лунен ден. Също така ясен и истински с дребните си подробности и далечните хоризонти. Сякаш някой беше претопил цялата планина в огненото море на залеза и я бе излял от сребро за през нощта. Ето така са измислени всички космогонии. Вятърът е бурен и кара палатката ми да се усуква. Под напора му и аз почвам да презмръзвам, но дълго обикалям върха. Нямам търпение да разгледам този нов и чист свят.

***

Изгревът в подножието на Црни камик е истинско зрелище. От Човеко има 200м. спускане до Бегбунар, което направих през клека край улей, изкопан някога да насочва водите под върха към Млачка река и да увеличава дебита й. От това до скоро са се възползвали всички села по поречието на няколко реки, чак до Струма. Сега много от тези села са пусти и един ден ще бъдат открити отново от етнолози и археолози. Стига да изпреварят дърварите. Дърварите никога не идват над горския пояс на планината - те не обичат природата, а и нямат съзнание за нея, понеже работят и живеят в прекомерна близост. А познанието изисква дистанция между познаващия и познаваното. Всъщност, ако те обичаха природата, биха станали негодни за такава работа и необходимите печалби. Затова и никога не се качват в подножието на Црни Камик по изгрев. Между този връх и красивия Шапка е най-големия прозорец в планината, през който бушуват ветровете от северозапад. Като кажа, че вятърът прави много красиви завихряния и пируети, веднага се оказвам в позицията на Далчевия художник, който се опитвал да го нарисува. Стръмните склонове са потънали в дълбока есенна трева, която е оранжева на сутрешната светлина. Отнема миг да усетиш движението й от растояние, после целият връх се размърдва като дремещ гигант и пак заспива. Хиляди вихри връхлитат стръмнините и тревата се разиграва също като огън, разпален от вятъра. После тръгват плавни, ниски, но светкавично бързи вълни, който се разбиват мълчаливо в камъните най-отгоре. След миг спокойствие в ниското пак всичко затреперва, тръгва заплашително нагоре и скоро целият връх избухва, обхванат в бурни оранжеви пламъци.

Хладния вятър насълзи северозападното ми око, докато се крачех нагоре към черния камък, готов да отлетя с цялата планина, кой знае накъде.

***

Руен е скучен връх, когато няма събор - равен и безпатетичен, за разлика от Шапка и северния склон на Мали Руен, от които струи чувство на надвисналост. Горе има заслон с нарисувано българско знаме на стената му, представляващ преустроена гранична застава. На запад се вижда Царев връх - за да стигна до него трябва да сляза до Гюешево, да мина границата и пак да се кача. Ако Алеко си беше направил труда да дойде дотук би казал:

- Ще доживеем ли свободни екскурзии по Осогово, господа туристи?

***

На североизток се вижда Правоъгълната гора. Намира се над долината на река Бистрица, която е дълбоко всечена. Дърветата са садени, за да се намали ерозията. Ако човек продължи по граничната бразда до Каменец, ще забелеги други правоъгълници, този път в гората. Там се сече „на голо“, без да се засади нито една фиданка. После идват пролетното пълноводие или есенните дъждове, тръгват свлачищата, реките преливат и отнасят мостовете далеч надолу в полето. Във вечерните новини тържествено ни заявяват, че проблема е в глобалното затопляне, но американския президент правел абсолютно всичко възможно по въпроса. Докато той реши всички проблеми на света, нашият премиер, щял да се погрижи за подобни дребни подробности. Министърът на истината ще ни увери, че всичко е наред.

***


Малко след Каменец влизам във стара букова гора. Само след стотина крачки навътре в един дол до мен изскочи млад елен и побягна. Релефът обаче го затрудни, той не можа да се изкачи нагоре и трябваше да обходи целия дол пред очите ми и пак да претича край мен. Това му отне една напрегната за него и зрелищна за мен минута. Рогата му потракваха доста след като се скри в гъстата гора. Това ме обнадежди, че ще срещна още диви животни, но вместо това излязох на скоро изрит път. Туристическата пътека не можеше да се открие повече и тръгнах по пътя. Скоро влязох на територията на огромно сечище, пълно с боклуци и изрито от верижни машини. Между оставените нарядко дървета бяха прокарани сложни пътни възли, по които се лутах надолу. Размерът на сечището беше толкова голям, че не срещнах нито един дървар, макар да чувах резачките им.

По безкрайни редици от долове не течаха реки, а се търкаляха хиляди трупи - реки от дърва и машинно масло.

***


Седловината над Вратца е особено красиво място - на юг в Осогово се издига Църнотрав сред безкрайно море от буки, а на север в Лисец се вижда първенеца Връшник, потънал в борова гора. Там, както навсякъде, се извършва сеч. Камионите с дърва всеки ден минават по два пъти край един неестествен за тези меки земи голям, объл, гранитен камък. Когато се доближих до него, там имаше купчина трупи и един възрастен дървар. Камъкът се оказа паметник, на който пишеше, че тук са били залесени петстотин хиляди декара гори. Не можах да вникна в мащабите зад това число веднага, но попитах човека какво правят тук.

- Санитарна сеч - отговори той, сякаш очакваше да му задам този въпрос след като съм видял надписа.

- Сигурно после ще се залесява наново - продължих аз, макар да не бях виждал новозасадена фиданка никога през живота си.

- Не - лаконичен беше дърварят - не биха могли да залесят толко, колкото че отсечеме ние тука - В тази теза имаше нещо очевидно несъстоятелно и реших да разнищя въпроса:

- Щом веднъж държавата е залесила всичко това, защо да не го направи отново?

- Не. Държавата никогаш не е могла - той явно беше усвоил силата на абсурда и направи кратка пауза. После продължи на местния „френски“ диалект с ударение на последната сричка - Некога отнема шест сезона да се залеси всичко т'ва и накрая спреме, изворите беха почнали да намалеват. Сека пролет се събираа ора - 100 души от тоя завод, 100 от другио, 100 от трети, един кооператив прати ора, съседнио прати двойно. И така.

Дърварят току що ми беше казал, че е всъщност залесител, което ми се видя твърде противоречива информация и сигурно щях да възразя, ако той не бе продължил:

- Я бех сека година, сека пролет, сека сабота тука и на празник. Награждаваа ме редовно с книги. Бех първио от родата, де завърши школото. От Врлевците сам. - кимнах все едно съм се сетил за името - Свршиме тука на втори април преди трийсе и две годин. Тогава я бех на трийсе и пет. Сега сам на шейсе и седам и от петнайс' годин работим наемно без договор и без пенсия.

Бил много доволен като почнал наскоро да работи с договор като дървар. Щом дошъл да сече в гората, която на младини садил, почувствал, че има нещо нередно в положението, но си припомнил, че трябва да е доволен да има дори това.

- Я я садих гората, я я сечем. Има прогрес - садиме я некога доброволно, сега ни дават минимална заплата. - дърварят-залесител се засмя дълбокомислено върху шегата си. Казах му, че трябва да тръгвам, а той само сви рамене. После продължи мисълта си като опита да изостави местния си диалект и да продължи тържествено на официален български:

- Аз ти рекох, че нема да можете да залесите тука, ама да ти кажа и на мене така ми думаха некога. Па ей го, що чудо направихме, що песни се изпеяа - по пътя се зададе камион с тежко тракане и прекъсна мисълта му за миг, но скоро продължи - ако ваш'то поколение некога направи нещо, ако залесите гора, никога не позволявайте да ви накарат да я сечете за пари и да се радвате на всичко отгоре.

Човекът се качи със залитане на камиона без да го спира - или беше уморен или беше пил. Най-образованият от рода, чието име забравих, замина в обратна на моята посока.









04 ноември 2009

От Земен до Сарая

Почти всички маршрути в Земенския пролом минават през скали, гори и храсталаци, където липсват каквито и да е пътеки, още по-малко маркирани туристически. Затова и дефилето, въпреки минаващия влак, е почти изолирано, почти ненаселено и напълно непознато.

Едно от най-красивите места в района е скалната композиция, която се вижда най-добре от махала Хайдуците, както и от самия влак. Интересно е изкачването на най-масивната и издадена скала, наречена Сарая.

Сарая е заобиколен от десетки по-малки, но все пак внушителни, пирамиди, ритловидни скали и др., всъщност - каквото си поискате да видите. Всички скали са с много характерна форма и някои носят имена, написани в старите пътеводители за Земенската планина. Нови няма.


От гара Земен се стръгва на запад към пролома, като при моста за кариерата, реката се пресича. Оттам по десния й бряг се върви по широк път. Скоро се стига до разклонение вдясно, което води към скалните ниши, обитавани някога от монах на име Агапии. Там има скална арка, която също се вижда от махала Хайдуците и дори от този път, ако човек надникне между дърветата. Пътят за Сарая продължава напред и скоро стига до водна станция. Ако не видите станцията, погледнете зад купчината бутилки от алкохол - тя трябва да е там. Пътеката продължава зад станцията, плътно следвайки реката до жп-мост, откъдето се върви по линията до Кантон 21. Там пътеката продължава вдясно към изоставена махала с изгубено във времето име и собственици, но със запазени няколко къщи, плевни, един мотор и - разбира се - кантон. Малко след махалата, отбивка в дясно води към скалата Кулата, а напред скоро се достига до останките от Беловския манастир.

Останките не предствавляват зрелище, дупка в земята и зидове в храстите - това е историята на целия този край на България. Над "манастира" е запазен каптажа на някогашния водоизточник в основата на отдавна пречупено огромно дърво, по всяка вероятност - дъб. Стотина метра след останките пътеката вече едва се забелязва, но в дясно като от нищото се появява широка и добре очертана пролука в гъстата гора.

Това, разбира се, е илюзия, тъй като пътеката скоро изчезва. От нея, обаче, може да се види позицията на Сарая - най-близката, най-горната и най-голямата скала - целта е да се излезе над нея. Тази цел се осъществява чрез промъкване през гъсти дъбови гори при голям наклон.

Успешното достигане в горния край на скалата извежда на учудващо просторна поляна, оградена отвсякъде от високи отвесни скали. Не пропускайте да погледнете от ръба надолу - точно под вас ще се видят множество скални форми, зрелищната махалата срещу скалния комплекс, а на югозапад - Близнаците и дори крепостната стена на Землънград със самотния цер, издигащ се край нея.

Спускането надолу се прави в източната страна на скалата, в самата й основа. Само няколко крачки и се разкрива една от най-зрелищните гледки в дефилето - халката Окното. Гледана от "правилна" позиция, тя има форма на човешка глава с голям нос, каквито са тукашните носове. В диаметър халката е над 3м. Спускането продължава покрай много зъбери по ронливия сипей с много остри камъни.

Под Сарая може да се продължи без пътека надясно(югозапад), минава се през малък дол и гора и се стига до нова скална арка в другия край на комплекса, само на около двеста метра. Близо до нея има и още една по-малка халка, широка едва метър. Отново без пътека се слиза до жп-линията и по спокойните меки пътища край реката се стига до Земен. Целият маршрут отнема 5-6 часа, не заради разстоянията - тежкият терен не позволява бърз ход, а и при всички гледки, едва ли някой би бързал.