Към Върха, по Ръба

Защо му е на някой да строи хотели, ски-писти и лукозни жилища в подножието на Рила при положение, че планината вече е солидно урбанизирана и по-нататъшното й застрояване ще отблъсне хората? Още повече, че те идват тук да се порадват на тишината, спокойствието и дивата, недокосната от човешки ръце, красота на най-високата ни планина. Искат да избягат от прашните градски кафенета и монотонните, вечно еднакви, строени като армии сгради в кварталите, от шума на клаксони и гужвата, която ако не да те стъпка, иска поне да те изпревари, ама на всяка цена.

Сигурно се заблуждавам. Още на чайната ни посрещат огромни реклами на водка и ракия. Тези, които идват тук просто, за да консумират въпросните напитки водят със себе си онези 13 хиляди легла над Говедарци и Искровете. 57-те км ски-писти ще са мъчно използваеми на тази надморска височина. Да не повярваш, че още има "бизнесмени", дето да смятат, че строителството е най-бързия начин да си изпереш парите - не видяхте ли празните хотели? Не видяхте ли как ги събарят в Испания? Ще видите...

Влизаме триумфално в Националния парк. Малко след входа откривам дълбоки коловози, а движението на МПС е забранено. Но няма проблем, нали на 40 мин. има хижа и тя трябва да бъде снабдена с порядъчно количество алкохол и храна - добри пари падат. А вечер планинските хижи стават неизползваеми за неалкохолизирани непростаци, които не могат да се наспят за намислените преходи от нестихващата цяла нощ музика и викове, иначе забранени след 22:30.

Прескачаме първата тераса и една твърде интересна водна каскада на реката - така се блъска в сякаш нарочно поставени скали, че като се загледаш по-продължително ти се струва като да си се пуснал по водна пързалка. На втората тераса оглеждаме с покорителски пламък в очите непристъпните улеи между отвесните скали. После мълчим край камъка за мълчание. Традиционният път до Еленино езеро печели, предвид липсата на популярни алтернативи. С издигането нагоре се разкрива една от най-красивите рилски гледки. Втората тераса зеленее точно под краката ни, а множество ръкави на и без това лъкатушещата река отразяват бледото синьо небе в ярки цветове. Хаотично разпръснати са гигантски скали, които приличат на камъчета - нахвърляни от деца - на фона на заобикалящите ги отвсякъде високи върхове. По цялата тераса неуморно щъкат нейните собственици - десетина коня, които кротко пасят - и посетителите й, хиляди туристи - повече могат да се видят само на Седемте езера.

Намираме забравен фотоапарат, а по-нагоре и притеснения му собственик. Връщам се заедно с Вулкан от Ниш и му показвам мястото, където си е починал и се е разсеял под главозамайващите висини. Успокоявам го, че няма кой да му вземе апарата тук, а той ми отговаря, че са му откраднали цяла раница в Сърбия. Разделяме се с неговата група, а и с колегите от ТД"Мазол и пришка" на Еленино езеро. Ние поемаме по най-десната пътека, минаваща през Северния ръб на Мальовица. Гледаме ту нагоре към върховете, дълбоко забили се в разтопеното от горещина небе, ту надолу към неестествено синьото езеро на фона на цялата следобедна бледота.

С първите крачки по тая стръмна пътека вече се чувстваме герои от филма "Лавина", а още малко усилие и вече сме под паметните плочи, оставени от истинската лавина. Наклона се усилва, а с него и черният хумор - "приготвихте ли си табелките"- подхвърля някой, а друг уточнява, че 70 процента на върха ще се счита за добра успеваемост. Започваме да търсим двамата "обречени" в групата и така достигаме до Прозореца между Мальовица и Орлово гнездо.

Оттук вече се виждат и трите езерца в циркуса под върха. На изток е нашата крайна цел от билото - прозореца между Елени връх и Орловец, откъдето мислехме да се спуснем. Засега само запълзяхме нагоре по Северния ръб, следвайки нещо, за което приехме консенсусно все пак да наричаме пътека. На десетина метра от нас алпинисти премятаха въжета през клинове по отвесната скала и напредваха бавно нагоре. И ние нямаше да откажем въжетата, но се задоволихме с тревите - много са здрави на тази височина. И така напредвахме яхнали странното животно, наречено Северен ръб с най-дългите крака - безкрайни пропасти от двете ни страни, нагазили в дребни локви - иначе просторни езера.

Една малка тераска почти накрая на изкачването е идеална за кратък отдих и равносметка - задължително извършвани с лице към изминатия път. Да, ама не - от изминатият път не се вижда много - една нежно загатната от небрежен художник тесна пътечка, скоро изчезваща в пропастта. Последен напън по вече голата напукана скала на ръба и ето, че изкачаме на върха направо от бездната и там изненадваме Вулкан от Ниш. Той забелязва, че съм се препасал с фотоапарати и ми връчва още десетина - на цялата сръбска група - да ги снимам. Закачам ги всичките на ръката си, обръщам се към тръпнещата в очакване да бъде заснета група, после се врътвам в обратна посока и си тръгвам - всички прихват да се смеят при вида на отдалечаващите се фотоапарати.

След малко снимките за спомен са направени и е време за истински важните неща - пилешко филе, лют айвар, овкусено сирене и сусамена питка. И за финал течен шоколад, истинска панацея за и без това постоянно разтапящият се твърд вариант. Кратка почивка и се отправяме към Елени връх. От дясно се появява долината на Рилска река и манастирът, но маранята пречи на гледката. За сметка на това, отляво езерото седи синьо и свежо - бегъл поглед към него веднага те пренася от нажежените остри камъни на мекото зелено полуостровче впито навърте в свежестта на планинската вода.

Елени връх трябва да се посети, даже преди Маьовица. През него не се отива наникъде, понеже свършва с безумен отвес. А гледките във всички посоки са идеални за перото на Вазов:

Сега съм у дома. Наокол планини

и върхове стърчат; гори високи, диви

шумят; потоците, кристални и пенливи,

бучат - живот кипи на всичките страни.

Орловец насреща с малката Халка, Партизанска поляна в ниското и лъкатушещия път за Рибни езера - над тях море от върхове. С усилие се откъсваме от ръба и се връщаме до разклона за Прозореца под върха. Промъкваме се покрай скалите и гледаме долината на Рилска река и стъчащите Игли. Един грамаден Обелиск сякаш подпира Партизанска поляна. В най-ниската чат от седловината можело да се поеме към втората тераса.

Спускаме се в бездната...

Юли, 1

Седяхме на невзрачна беседка "от едно време" в началото на Бистришко бранище край едноименната река. Реката не се чуваше от силния дъжд, при все че беше бурна и само на десетина метра от нас. Макар да беше стар, покривът над главите ни беше направен с много старание и не пропускаше нито капка - нещо, което изглежда много удовлетворяваше свитият в средата Бойко. Бойко е куче, той тръгна с нас от Бистрица - явно беше чакал дълги години в подножието на планината и изправен пред неизбежната старост се реши най-после да се потопи в дълбоките й урви или просто се надяваше да му дадем нещо за ядене. Той не пожела да сподели с нас мотивите, нито дори името си, затова ние му измислихме това. Дъждът беше проливен и ни хвана съвсем в началото на дългото пътуване - понеже и през ум не ми минаваше сега да се откажа безславно, насядахме и зачакахме да спре. Толкова силен валеж не можеше да продължи дълго, но за съжаление скоро се успокои и премина в онази фаза, в която можеше да се сипе вечно. След по-малко от час обаче спря и отново чухме бодрата дандания на Бистрица. Ходенето след дъжд във влажна долина не е най-приятното преживяване в планината - не стига, че си лишен от удоволствието да те вали най-чистата и свежа вода в софийския край, ами пак си мокър, а студът бавно взема превес. Грешна стъпка не един неподдържан бистришки мост ми даде възможност да проверя топлината на един от хилядите вирове по реката. Бойко изчезна по това време, явно оценил приключенският живот като нерелевантен спрямо неговата особа.

След час ходене, ентусиазмът се смъкна в краката, които натежаха от това и взеха да се влачат. Времето не даваше признаци да се оправя и може би щеше да вали още, да изпробва издръжливостта на нашата воля и палатката ни.

Взех да премислям обстоятелствата понеже още имаше време да се върнем. Но нямаше обратен път назад - представих си изтерзаният автобус 68, чакащ на сфетофара на прашното околовръстно, след това задръстванията, мрачните смачкани от живота пасажери, мръсните изподраскани сгради, нервните шофьори - нямаше нищо в планината по-страшно от това... Завиждам на хайдутите, комитите, партизаните, че едно време са имали дързостта да отхвърлят самоубийственото статукво на стихийното си общество и са посрещнали убийствената му буря горе в планините при нечовешки трудности. Така направил и бистричанинът Никола Крушкин, известен като Шопския апостол, чийто паметник седи в центъра на селото. "Аз роб ще умра, но народът свободен ще живее" - казал той и го направил. В храстите нещо помръдва - предполагам, че е заек. не приготвям фотоапарата, понеже мракът е твърде плътен за снимки на пъргави животни. Пляскам с ръце и от храстите изскача сърна, пробягва по полувълшебен начин до близката висина. Там поспира и се извърта към нас като ни поглежда по онзи начин, по който може да те погледне само едно диво животно, което за пръв път гледа човек в очите...

Вировете ставаха по-дълбоки и водоскоците по-високи, пътеката по-стръмна и върховете по-далечни. Но поне вече ги виждахме. На паметника на Романски се отказах да нощуваме чак на Черни връх, поради комплексната метеорологична обстановка горе. Пък и там имаше голям риск нищо да не видим от изгрева на Първи юли, името на този връх въобще не е случайно. Насочихме се към Камен дел, около час отклонение на запад, но затова пък даваше хубава гледка към евентуалния залез и към София. Столицата изглежда добре отвисоко - от много високо. През проширяващите се блата на Торфено бранище и образуваните специално за нашето минаване реки и езера се запромъквахме към скалистия връх. Трябва да отбележа, че почти не може да се намери по-зловещо време да се разходиш край и без това плашещия торфен резерват - хладни дълбоки дупки с вода, които изобщо не се виждат от буйната растителност, присъща повече за плиоцена, отколкото за нашето време... По-зловещо е в една късна зимна мъгла, когато минавам край него на път за Черни връх. Мъглата е гъста и едва се виждат коловете от зимната маркировка - добре, че ги има! Крачка встрани и започват ями и кал, някой още покрити с лед, други не. Пронизващ вятър носи последни заблудени снежинки кой знае откъде, само за да ми ги бута в очите...

Отърсих се бързо от спомените, когато стигнахме до залон "Ушите". Въпреки че има табелки указващи пътят към него, той е заключен и с надпис:"Не е хижа". Това е нещо, което може да се види само на Витоша, където туристическите идеали са прегазени от новите джипове на пазарната икономика и грозните й хотели. Има места в планините, където хората си оставят вилите отключени, за да приютят някой заблуден турист, какъвто съм бил в целия си смислен живот. Минахме край хижа Алеко час по-рано - друг паметник на витошкия туризъм, който си седеше все така срутен, неразчистен - явно строежите там се забавят от финансовата криза. Ех, ако можеше да дойде година по-рано, сигурно още щеше да има хижа тук.

Да взривиш Алеко! - това може да направи само един истински бай Ганьо. В наше време даже ще му ръкопляскат.

Продължихме към Камен дел и скоро се изкачихме на 1862м., където просто надвиснахме над столицата и взехме да търсим ключови обекти от архитектурата й. На запад небето се поразчисти и слънцето я огря, както и нас. Очакваше ни огнен залез във всички топли цветове, които и най-новият ви джиесем не притежава. Приготвихме лагера на бърза ръка и облякохме сухи дрехи в отговор към падащите като камък от Камен дел тeмператури.

Палатката закрепихме на скромна боровинкова полянка между скалите, а в огромното разнообразие по размер и форма на камъните намерихме лесно маса с три стола. Така вечеряхме на вип-ложата на столицата с песните - логично - на Висоцки. Небето реши да се пошегува и цялото се разчисти като по него блеснаха безброй звезди, а малко по-късно и Луната изскочи иззад Малък Резен. По този повод си легнах извън палатката - пообиколих любимите обекти по летното небе и проследих няколко шпионски сателита - нищо по-приспивно от това... Сигурно от студа се събуждам. Хилядите ярки звезди ме смайват, понеже не ги очаквам. Някъде в долния край на спалния чувал се подава столицата. Мека нощна светлина облива скалите наоколо и пресъздава лунен пейзаж - винаги така съм си го представял. Понеже бързо съобразявам, че не се намирам на Луната, решавам да я потърся с поглед. На запад виждам ярко червено петно - като кръв, но светещо. Понадигам се, понеже решавам, че е сигнална лампа на загубил се турист. Замалко да ида да му покажа пътя, но се сещам, че именно това е Луната. Моментално заспивам...

Утрото беше сиво, студено, влажно. Сив и студен стоеше и хоризонтът. На Камен дел вече звучеше Джулай морнинг, когато на източния фронт се появи нещо ново - една ивица от облаците се прокъса и почна да се оцветява в оранжево-лилави отенъци. Едва за няколко секунди слънцето надникна в процепа, който само си бе отворило, усмихна ни се и си замина задълго като депутат на лятна почивка. Събрахме набързо лагера и потеглихме към витошкия първенец. По пътя минахме край други туристи, които явно не бързаха да стават. Към десет часа достигнахме горе, посрещнати от профила на Щастливеца - невзривен засега - гледащ от гигантска скала пред чайната. Чайната не работи - дежурния метеоролог ни обяснява, че не било изгодно да работи, та той щял да ни направи чай. Да затворят тази сграда на Черни връх след всичките десетилетия с икономически аргумент беше нещо, което и да обясните на Алеко не би ви разбрал, през ум не му е минавало. Това също е нещо, което може да ти се случи само на Витоша. По-късно стана още нещо достойно за тази рубрика - на хижа Физкултурник се оказа, че няма чай, което е недопустимо според устава на БТС и никога не ми се беше случвало. Причината била, че лафката не работела. Това ни обясни порядъчно дебел шоп, който си пийваше хладна бира.

Метеорологът на върха ни разпита за преживелиците ни набързо и след кратък премисъл възкликна: "Абе, вие сте много печени" - чувствахме се на точно обратния температурен полюс - "Тука горе всички сме чалнати" - добавя той и никой от нас не възразява, поради липса на сериозни аргументи. Черни връх започна да работи за името си и потъна в гъста мъгла, която ни гонеше по целия път нагоре. След малко се гмурнахме в нея и поехме по безкрайния път към Железница.