На вр.Шапка, както и очаквах, заваля сняг. Беше само въпрос на време това да стане - от най-ранна сутрин небето беше мрачно, а на тази височина, ако не се оправи, непременно се влошава. Тайно се надявах да не завали поне докато се кача на Руен, за да не ме разколебава, но ето, че не дочака и ме завари малко преди място, на което се бяхме изгубили миналата година по същото време на годината. След кратко обмисляне реших да рискувам евентуално допълнително влошаване на времето, тъй като до върха оставаше по-малко от час. Всъщност, в целия този снеговалеж трудно би могло да се каже колко време отнема дадено разстояние. Със сигурност ми се стори по-дълго от всякога. Все още добрата видимост ми позволи да се порадвам на причудливи козирки по скалите и седловините преди изкачването на Мали Руен, до излизането на Руенското плато. Заслона на върха не се виждаше отдалеч, а ако не си сигурен, че е там, не би го намерил и щом доближиш. Бялата пирамида пред теб спокойно може да бъде и затрупана скала. Кратка обиколка около него открива малка дупка - висока едва метър. Навеждаш се и пропълзяваш 3-4 метра навътре, отначало на доверие, а после виждаш, че има врата - бяла и незабележима отвън, отваряш я и вътре има две просторни стаи. Не влизайте вътре без лопата! - вероятността да ви потрябва на излизане е висока.
На заслона снегът почна да вали още по-силно и понеже беше леден, а не като меките снежинки, които познаваме в ниското, биеше силно и ми пречеше да гледам. В допълнение, облачния слой се беше изтънил и беше много по-светло без, разбира се, да се вижда слънце. Това е забележително явление - плътният слой мъгла и сняг, който се носи около теб е осветен и ако го гледаш, очите те заболяват. Естествено, нищо не можеш да различиш, само бялото - това е целия свят. Явно древните писатели не са се качвали по такива височини, иначе никога не би им хрумнало, че тук може да живее нещо, пък било то и ангел. Какво нещо е природата! Красива и ужасна те омайва и само здравия разум остава да работи и да ти напомня, че тая белота има край и ти трябва да го намериш. Тръгвайки надолу, малко по-късно, изпитах цялата красота и коварство, която може да ти предложи един зимен ден в Осоговска планина. Очите напразно търсещи нещо, върху което да се фокусират, скоро се отказват и само блуждаят - не бях се чувствал толкова сляп дотогава, при това в толкова светлина. Светът във всички посоки е само едно бяло петно, меко и омайващо, и те бие в лицето като тигър - бял, разбира се. Без зимна маркировка не би имало особен шанс пътя да бъде намерен. Все пак такава има, макар и рядка. Тръгваш от заслона в посоката, която вярваш, че е спасителна и вървиш в досадно неведение 2-3 минути докато видиш първия знак. После следват цели десетина минути до следващия - трябва някаква особена упоритост да вървиш в нищото и да си мислиш, че си на прав път. Нещо повече, след като си видял първия маркировъчен кол, той така се отпечатва в съзнанието, че накъдето и да се завъртиш в белотата все си седи пред очите ти. Да запазиш хладнокръвие в този момент би било по-лесно да се каже, отколкото да се направи - ако да имаше някой да ме хване за раменете и да ме разтърси, никога не бих могъл да си спомня в коя посока съм вървял. Обаче, след дълги минути, маркировката се появява и почва да се точи бавно надолу. Най-опасно е да я изпуснете, веднага след слизането от Мали Руен, където прави завой на 90 градуса. Всъщност, ако не знаех за това, не бих могъл да видя следващия кол. Под Шапка, мъглата и снегът се разредиха и почнах с първите, доста смешни, опити да снимам - предвид липсата на фокус и контраст.
Но да не забравяме, че преди да се отклоня, бях на заслона на Руен, без още да съм стигнал до върха. Върхът е на стотина метра оттам. Първия път просто го подминах и си помислих, че някой зложелател е махнал кулите, но скоро се сетих, че трябва да са бели като всичко останало. След кратко лутане се блъснах в една от трите кули. Те бяха добили странна форма. Вятътър напоследък беше духал от североизток и ги беше оформял. Приличаха на огромни глави на хищни птици, високи по два метра, с гигантски клюнове и злобно притворени очи. Обърнати от вятъра към Македония, те я гледаха яростно, готови да я разкъсат. При все, целия суров образ на планината, тези глави пак изпъкваха. Веднага ги кръстих - Киро, Тито и Лазо. Преди да си тръгна ги предупредих, че ги чака тежка пролет...
Отначало имаше мрачни, но хубави пейзажи
Последни отчаяни опити на слънцето да пробие
Мрака взима преднина
Козирка на Шапка
Това око ме следеше известно време
На заслона снегът почна да вали още по-силно и понеже беше леден, а не като меките снежинки, които познаваме в ниското, биеше силно и ми пречеше да гледам. В допълнение, облачния слой се беше изтънил и беше много по-светло без, разбира се, да се вижда слънце. Това е забележително явление - плътният слой мъгла и сняг, който се носи около теб е осветен и ако го гледаш, очите те заболяват. Естествено, нищо не можеш да различиш, само бялото - това е целия свят. Явно древните писатели не са се качвали по такива височини, иначе никога не би им хрумнало, че тук може да живее нещо, пък било то и ангел. Какво нещо е природата! Красива и ужасна те омайва и само здравия разум остава да работи и да ти напомня, че тая белота има край и ти трябва да го намериш. Тръгвайки надолу, малко по-късно, изпитах цялата красота и коварство, която може да ти предложи един зимен ден в Осоговска планина. Очите напразно търсещи нещо, върху което да се фокусират, скоро се отказват и само блуждаят - не бях се чувствал толкова сляп дотогава, при това в толкова светлина. Светът във всички посоки е само едно бяло петно, меко и омайващо, и те бие в лицето като тигър - бял, разбира се. Без зимна маркировка не би имало особен шанс пътя да бъде намерен. Все пак такава има, макар и рядка. Тръгваш от заслона в посоката, която вярваш, че е спасителна и вървиш в досадно неведение 2-3 минути докато видиш първия знак. После следват цели десетина минути до следващия - трябва някаква особена упоритост да вървиш в нищото и да си мислиш, че си на прав път. Нещо повече, след като си видял първия маркировъчен кол, той така се отпечатва в съзнанието, че накъдето и да се завъртиш в белотата все си седи пред очите ти. Да запазиш хладнокръвие в този момент би било по-лесно да се каже, отколкото да се направи - ако да имаше някой да ме хване за раменете и да ме разтърси, никога не бих могъл да си спомня в коя посока съм вървял. Обаче, след дълги минути, маркировката се появява и почва да се точи бавно надолу. Най-опасно е да я изпуснете, веднага след слизането от Мали Руен, където прави завой на 90 градуса. Всъщност, ако не знаех за това, не бих могъл да видя следващия кол. Под Шапка, мъглата и снегът се разредиха и почнах с първите, доста смешни, опити да снимам - предвид липсата на фокус и контраст.
Но да не забравяме, че преди да се отклоня, бях на заслона на Руен, без още да съм стигнал до върха. Върхът е на стотина метра оттам. Първия път просто го подминах и си помислих, че някой зложелател е махнал кулите, но скоро се сетих, че трябва да са бели като всичко останало. След кратко лутане се блъснах в една от трите кули. Те бяха добили странна форма. Вятътър напоследък беше духал от североизток и ги беше оформял. Приличаха на огромни глави на хищни птици, високи по два метра, с гигантски клюнове и злобно притворени очи. Обърнати от вятъра към Македония, те я гледаха яростно, готови да я разкъсат. При все, целия суров образ на планината, тези глави пак изпъкваха. Веднага ги кръстих - Киро, Тито и Лазо. Преди да си тръгна ги предупредих, че ги чака тежка пролет...
Отначало имаше мрачни, но хубави пейзажи
Последни отчаяни опити на слънцето да пробие
Мрака взима преднина
Козирка на Шапка
Това око ме следеше известно време
Последни мигове видимост
В дупката на заслона
Ей така изглежда отвън
След упорити настройки на апарата успях да хвана поне малко от Киро
