С натъпването на септември, с края на летните отпуски, с края на летните жеги и наближаващото неизбежно захладняване, човек започва все по-осезаемо да осъзнава, че в следващите няколко месеца ще стане силно зависим от климата в своите начинания. С две думи - отива си лятото, идва есента... Задухват студени ветрове и планинските първенци побеляват, денят става два пъти по-кратък и птиците са по-тихи. За обикновения турист или любител на природата е дошло време за равностметка - обикновено пролетните амбиции за лятото дръзко се разминават с есенните резултати.
Остават две седмици или два дни - а може би това е последната нощ - преди да почнат бурите и ветровете, преди края на лятото. В планината то може да си отиде за миг и да не се върне с месеци. И така, септември е месец за равносметка - няма вече нито юли, нито август, нито нещо за отлагане. Последна нощ...
Трябва да е около 3 часа през нощта. Довършвам последните приготовления и излизам. Небето е ясно и дори в центъра на Кюстендил има хиляди звезди, очертава се слънчев и топъл ден - един от последните за тази година. Качвам се в колата и я чакам да загрее няколко минути без да се замислям накъде съм тръгнал и какво предстои. Въпреки пустия тъмен път, не бързам докато изминавам 21-те километра до Три буки. По пътя три лисици миават пред колата ми. Не мога да определя дали това е добър знак или точно обратното. Към 3 и 40 съм готов и навлизам в тъмния лес, току в началото на дългия път към Руен. Нощната гора съвсем не е "по-заспала" от дневната - напротив - тук животът продължава с пълна сила, а тежката тъмнина подчертава всеки шум. Лишено от сетивни образи, въображението на човека започва само да пълни с такива гората около него - глутници от вълци тайно се промъкват и те наобикалят, мечка дебне за идеалния момент да нападне, диви прасета изскачат от храстите и ти се струва - даже направо си сигурен - че изчезналия преди столетие осоговски рис се е надвесил над тебе от близката скала и просто няма къде да избягаш.
Само след стотина метра навътре в гората, спирам и вадя късата си сабя от раницата, слагам я на кръста - така увереността ми пораства поне с 30-тина сантиметра. А отпред ме чака 18-километров път...
Луната е залязла преди повече от час и небето е чисто черно, а линията на хоризонта се различава единствено по липсата на звезди под нея. В първите 8 километра в подножието на "невидимите" Кулин камък и Човеко, пътя лъкатуши във всички посоки и позволява нощното небе да бъде разгледано отвсякъде. Сред хилядите ярки звезди каквито има само високо в планината, най-силно изпъква "зимният" Орион, подал се на изток в тези ранни часове. Виждам го за пръв път от много месеци и това идва да ми напомни, че лятото вече свършва. "Мечът на Орион" виси на кръста на древния воин също като моята сабя, а десетки падащи звезди посичат безмилостно яркия Млечен път като с меч и оставят дълги опашки.
Освен това впечатлявощо зрелище, редкият въздух на тази височина, както и умората, могат да докарат ума на пътника в необичайно състояние. Така след повече от час ходене в тясната пещера, образувана от светлината на челникът ти, под безкрайният покрив на звездите, започваш да се питаш - свършва ли някога този път... Има ли накрая светлина? Идва ли утрото и тук или то остана долу в топлото легло на сигурния град и тоя път е само лош сън и привидение. И в завършека му няма изгрев, а просто черния край на света. А ти си сам в септемврийска нощ в безкрайна планина, отвъд която няма нищо - загърбил си Стария свят и се надяваш на изгрева да донесе нов ден. Да бъде ден.
Към 6 и 10 достигнах Руен. Слънцето още не беше изгряло, но вече беше изпратило милиони звезди в някаква далечна бездна. Докато вървях в мрака не видях никое от хилядите шумящи около мен животни. С изключение на полудивите коне, които обикалят планината през лятото. Изглежда ги смутих и единствен водача им - едър бял екземпляр си позволяваше да ме гледа през цялото време, Очите му светеха в отговор на моя челник, а не ми трябваше да го виждам, за да знам че опашката му е вдигната предизвикателно и повдига нервно копитата си. Малко по-нагоре пред мен изскочи заек, а в следващия момент се хвърли в бездънната бездна отляво, запътил се кой го знай къде...
Не изчаках изгрева на Руен, а реших да го посрещна някъде по-надолу при по-острите върхове. Още няколко минути по обратния път, някъде на спускане от Мали Руен за Шапка, ниско долу от морето от вряща лава се подаде и слънцето.
Остават две седмици или два дни - а може би това е последната нощ - преди да почнат бурите и ветровете, преди края на лятото. В планината то може да си отиде за миг и да не се върне с месеци. И така, септември е месец за равносметка - няма вече нито юли, нито август, нито нещо за отлагане. Последна нощ...
Трябва да е около 3 часа през нощта. Довършвам последните приготовления и излизам. Небето е ясно и дори в центъра на Кюстендил има хиляди звезди, очертава се слънчев и топъл ден - един от последните за тази година. Качвам се в колата и я чакам да загрее няколко минути без да се замислям накъде съм тръгнал и какво предстои. Въпреки пустия тъмен път, не бързам докато изминавам 21-те километра до Три буки. По пътя три лисици миават пред колата ми. Не мога да определя дали това е добър знак или точно обратното. Към 3 и 40 съм готов и навлизам в тъмния лес, току в началото на дългия път към Руен. Нощната гора съвсем не е "по-заспала" от дневната - напротив - тук животът продължава с пълна сила, а тежката тъмнина подчертава всеки шум. Лишено от сетивни образи, въображението на човека започва само да пълни с такива гората около него - глутници от вълци тайно се промъкват и те наобикалят, мечка дебне за идеалния момент да нападне, диви прасета изскачат от храстите и ти се струва - даже направо си сигурен - че изчезналия преди столетие осоговски рис се е надвесил над тебе от близката скала и просто няма къде да избягаш.
Само след стотина метра навътре в гората, спирам и вадя късата си сабя от раницата, слагам я на кръста - така увереността ми пораства поне с 30-тина сантиметра. А отпред ме чака 18-километров път...
Луната е залязла преди повече от час и небето е чисто черно, а линията на хоризонта се различава единствено по липсата на звезди под нея. В първите 8 километра в подножието на "невидимите" Кулин камък и Човеко, пътя лъкатуши във всички посоки и позволява нощното небе да бъде разгледано отвсякъде. Сред хилядите ярки звезди каквито има само високо в планината, най-силно изпъква "зимният" Орион, подал се на изток в тези ранни часове. Виждам го за пръв път от много месеци и това идва да ми напомни, че лятото вече свършва. "Мечът на Орион" виси на кръста на древния воин също като моята сабя, а десетки падащи звезди посичат безмилостно яркия Млечен път като с меч и оставят дълги опашки.
Освен това впечатлявощо зрелище, редкият въздух на тази височина, както и умората, могат да докарат ума на пътника в необичайно състояние. Така след повече от час ходене в тясната пещера, образувана от светлината на челникът ти, под безкрайният покрив на звездите, започваш да се питаш - свършва ли някога този път... Има ли накрая светлина? Идва ли утрото и тук или то остана долу в топлото легло на сигурния град и тоя път е само лош сън и привидение. И в завършека му няма изгрев, а просто черния край на света. А ти си сам в септемврийска нощ в безкрайна планина, отвъд която няма нищо - загърбил си Стария свят и се надяваш на изгрева да донесе нов ден. Да бъде ден.
Към 6 и 10 достигнах Руен. Слънцето още не беше изгряло, но вече беше изпратило милиони звезди в някаква далечна бездна. Докато вървях в мрака не видях никое от хилядите шумящи около мен животни. С изключение на полудивите коне, които обикалят планината през лятото. Изглежда ги смутих и единствен водача им - едър бял екземпляр си позволяваше да ме гледа през цялото време, Очите му светеха в отговор на моя челник, а не ми трябваше да го виждам, за да знам че опашката му е вдигната предизвикателно и повдига нервно копитата си. Малко по-нагоре пред мен изскочи заек, а в следващия момент се хвърли в бездънната бездна отляво, запътил се кой го знай къде...
Не изчаках изгрева на Руен, а реших да го посрещна някъде по-надолу при по-острите върхове. Още няколко минути по обратния път, някъде на спускане от Мали Руен за Шапка, ниско долу от морето от вряща лава се подаде и слънцето.
Разбудени от утринното слънце сенките се надигнаха и се протегнаха сънено....
...на километри!
Меки форми, подсилени от топлата утринна светлина и наклони, които смразяват кръвта...
Поглед на север какъвто е отправяла и четата на Гоце Делчев като се прехвърляла "у турско" от Кюстендил
А на югозапад слънцето огрява Македония
