Този автобус има още една характерна особеност - веднъж събрал петдесетина кюстендилци, шансът да познавам някои от тях става доста голям. И ето ме, седя на последната седалка с двама приятели и главите вече ни болят от топлината и положението въобще не е розово, а по-скоро червено.
Дълбока ирония намирам във факта, че се срещнахме в това адски горещо място, главно понеже на следващия ден, по същото време, никой от нас не можеше да си спомни какво изобщо е горещото.
..................отне им няколко секунди да ме убедят, да се включа в предстоящето им изкачване на първенеца на Осогово. Час по-късно бяхме в Кюстендил, а след още час пристигнахме с кола в местността "Три Буки". Там времето също беше пролетно, въпреки надморската височина от около 1500м. Топло беше и в местността "Грамадите", както и докато обикаляхме Кулин камък по летния път, а също и в подножието на вр.Човека. Р
екордно рано, за тези височини, покарваха минзухарите. Потоците подскачаха ведро от камък на камък, вдъхновени от топящите се по-нагоре снегове.
Зимата реши да напомни, че все още господтсва в тези височини едва в местността "Бег Бунар".
Утрото не ни посрещна ведро. Плътна мъгла пречеше да видим дори първия кол от зимната маркировка, а ураганния вятър не позволяваше на човек да стои на краката си, камо ли да мине десетте километра до следващия заслон, през тясното осоговско било. Така, за пръв път, пред нас се появи въпросът, да тръгваме ли избощо? Да напуснем ли сигурността на заслона, който щеше да ни пази поне още няколко дни, докато времето се оправи... Или да тръгнем напред в преход, който би бил повече оцеляване. А времето на този връх, дали изобщо се оправя през зимата. Или ще се наложи да тръгнем на следващия ден в същите ужасяващи условия, но с по-нисък дух. А ако тръгнем, ще можем ли да се преминем всичките километри по билото, ще прехвърлим ли вр.Шапка, който туристите заобикалят дори през лятото, но през зимата е невъзможно...
В 9:30, след дълги дискусии и задълбочаващото се колебание, решихме да рискуваме и да посрещнем стихията на бойното поле. Приведохме се в пълно снаражение и с неохота се запромъквахме през полузаритата врата, която не успяхме да затворим. Лутахме се няколко секунди докато намерим първия кол от маркировката. После се заклатихме по нея, а вятърът ни връхлетя, както и очаквахме. Викахме си и крещяхме, но не се чувахме, макар да бяхме един до друг. Разбирахме се със знаци, но от летящите ледени парчета не можехме да се наблюдаваме постоянно. Така, общо взето, докато се блъскахме един друг хаотично, изкачихме вр.Мали Руен. Логично, предвид гъстата мъгла, докато се спускахме от върха, изгубихме маркировката. Къде ли щяхме да идем, ако малко по-късно небето не се бе отворило, да ни покаже билото, по което си мислехме, че се движим, само че на един километър от нас, в северна посока. Запътихме се натам и размишлявахме за безполезността на картите и компасите ни в тази ситуация, които просто нямаше как да бъдат достатъчно точни, нито ние успявахме да ги използваме. Когато мъглата окончателно се разчисти пред нас се разкриха такива невероятни гледки, че настроението на групата мигом се повиши. Вдъхновени, прехвърлихме вр.Шапка с лекота, която ни изненада. Остана само още един стръмен двухилядник и не се съмнявахме в успеха.........
Още в подножието му, обаче, ни връхлетя и най-ураганния вятър, който срещахме досега, а ледените частици, които вдигаше, закриваха слънцето, забиваха се в лицата ни или просто ни поваляха. Вече почти не се виждахме един друг, пък и нищо не виждахме. Само пълзяхме бавно към върха и осъзнавахме, че няма къде да се върнем, няма откъде да заобиколим и тая тясна бразда на над две хиляди метра над морето е единствената ни надежда и освен това е непреодолима. Склона на този връх все повече ми приличаше на затвор, от който няма как да се измъкнеш, също като заслона на Руен, само че тук трябваше да минем веднага и бързо, иначе бихме загубили всяка надежда. И то когато остава толкова малко. Накъде там - впил ледени пръсти в още по-леден камък и протягащ ръка към следващия, който е толкова високо - няма как да не се запиташ - има ли някакъв предел за силата на този вятър? И когато си прав, и вече едва издържаш на силата му, той те поваля. А когато си повален и вече едва се задържаш, колко му струва да те прати в бездната завинаги? Но не го прави, удря те и после ти се усмихва, а ти ставаш. За миг вдигаш глава и виждаш слънцето - и то ти се усмихва..........не, присмива ти се. После всичко изчезва отново. Не виждаш земята, а трябва да се опреш на нея. Не виждаш небето, а се стремиш към него. На света няма нищо освен лед, а ти мечтаеш за далечната пролет, която си видял преди часове. Или си я сънувал... В следващия миг отново виждаш далечните хоризонти, а с тях Рили, Пирин, Витоша, Беласица, малките Влахина, Малешевска, Огражден и далечната Стара планина. Това е връх Црни Камък в Осоговска планина. Четирима планинци на него вече разбираме, че и този път сме успели и вече се чудим как сме допускали обратното. Колата е паркирана на 12 километра от нас, но в тях има само сняг и никакви опасности. Поздравяваме се мислено за решението да тръгнем от заслона.
Ако бяхме останали можеше да загубим високия ни дух, който ни позволяваше още горе да се шегуваме с положението си. И без висок дух, навярно, пак щяхме да слезем. Но как щях да спирам, да си ракопчавам якето и въпреки че не мога да гледам от вятъра, да повдигам фотоапарата и да щракам с него напосоки? А как щяхме с нисък дух да се преборим със следващото препятствие. Защото - да! - и тази седмица оцеляхме. Но какво ни чакаше следващата? Върху този въпрос започнахме да размишляваме още щом се подадоха първите минзухари......
..................отне им няколко секунди да ме убедят, да се включа в предстоящето им изкачване на първенеца на Осогово. Час по-късно бяхме в Кюстендил, а след още час пристигнахме с кола в местността "Три Буки". Там времето също беше пролетно, въпреки надморската височина от около 1500м. Топло беше и в местността "Грамадите", както и докато обикаляхме Кулин камък по летния път, а също и в подножието на вр.Човека. Р
екордно рано, за тези височини, покарваха минзухарите. Потоците подскачаха ведро от камък на камък, вдъхновени от топящите се по-нагоре снегове.Зимата реши да напомни, че все още господтсва в тези височини едва в местността "Бег Бунар".
А когато достигнахме едноименния заслон, пред нас се разкри главното било до вр.Шапка и засега отдалечаващите се буреносни облаци. До заслон "Руен" ни остават десет километра и три върха над две хиляди метра. 
3 часа по-късно, малко след залез слънце, достигнахме заслона без особени проблеми, изкачихме върха и се подготвихме да пренощуваме там. Гъстата облачност възпираше нормалния фотографски процес.
Отвътре заслонът беше много уютен, а ние се отпуснахме и се заехме да се насладим на лека вечеря (преди тежката), лека умора(преди тежката), мъждукащите свещи и газовата лампа, както и на току що разпалената печка. Доброто настроение се запази само няколко часа и беше издухано надалеч от снежната буря, която връхлетя върха в ранната нощ. Да се излезе от заслона беше невъзможно, да се затвори врата му също. Ако някой успеше да го стори, това не носеше голямо успокоение - при по-силните пориви на вятъра, снегът просто минаваше през каменните стени около нас и блестеше в светлината на фенерите ни. А печката - тя изглежда ни бе така сърдита, че сме я разбудили от зимния й сън, че възнамеряваше в предстоящата нощ да топли само себе си...
Утрото не ни посрещна ведро. Плътна мъгла пречеше да видим дори първия кол от зимната маркировка, а ураганния вятър не позволяваше на човек да стои на краката си, камо ли да мине десетте километра до следващия заслон, през тясното осоговско било. Така, за пръв път, пред нас се появи въпросът, да тръгваме ли избощо? Да напуснем ли сигурността на заслона, който щеше да ни пази поне още няколко дни, докато времето се оправи... Или да тръгнем напред в преход, който би бил повече оцеляване. А времето на този връх, дали изобщо се оправя през зимата. Или ще се наложи да тръгнем на следващия ден в същите ужасяващи условия, но с по-нисък дух. А ако тръгнем, ще можем ли да се преминем всичките километри по билото, ще прехвърлим ли вр.Шапка, който туристите заобикалят дори през лятото, но през зимата е невъзможно...
В 9:30, след дълги дискусии и задълбочаващото се колебание, решихме да рискуваме и да посрещнем стихията на бойното поле. Приведохме се в пълно снаражение и с неохота се запромъквахме през полузаритата врата, която не успяхме да затворим. Лутахме се няколко секунди докато намерим първия кол от маркировката. После се заклатихме по нея, а вятърът ни връхлетя, както и очаквахме. Викахме си и крещяхме, но не се чувахме, макар да бяхме един до друг. Разбирахме се със знаци, но от летящите ледени парчета не можехме да се наблюдаваме постоянно. Така, общо взето, докато се блъскахме един друг хаотично, изкачихме вр.Мали Руен. Логично, предвид гъстата мъгла, докато се спускахме от върха, изгубихме маркировката. Къде ли щяхме да идем, ако малко по-късно небето не се бе отворило, да ни покаже билото, по което си мислехме, че се движим, само че на един километър от нас, в северна посока. Запътихме се натам и размишлявахме за безполезността на картите и компасите ни в тази ситуация, които просто нямаше как да бъдат достатъчно точни, нито ние успявахме да ги използваме. Когато мъглата окончателно се разчисти пред нас се разкриха такива невероятни гледки, че настроението на групата мигом се повиши. Вдъхновени, прехвърлихме вр.Шапка с лекота, която ни изненада. Остана само още един стръмен двухилядник и не се съмнявахме в успеха.........
Още в подножието му, обаче, ни връхлетя и най-ураганния вятър, който срещахме досега, а ледените частици, които вдигаше, закриваха слънцето, забиваха се в лицата ни или просто ни поваляха. Вече почти не се виждахме един друг, пък и нищо не виждахме. Само пълзяхме бавно към върха и осъзнавахме, че няма къде да се върнем, няма откъде да заобиколим и тая тясна бразда на над две хиляди метра над морето е единствената ни надежда и освен това е непреодолима. Склона на този връх все повече ми приличаше на затвор, от който няма как да се измъкнеш, също като заслона на Руен, само че тук трябваше да минем веднага и бързо, иначе бихме загубили всяка надежда. И то когато остава толкова малко. Накъде там - впил ледени пръсти в още по-леден камък и протягащ ръка към следващия, който е толкова високо - няма как да не се запиташ - има ли някакъв предел за силата на този вятър? И когато си прав, и вече едва издържаш на силата му, той те поваля. А когато си повален и вече едва се задържаш, колко му струва да те прати в бездната завинаги? Но не го прави, удря те и после ти се усмихва, а ти ставаш. За миг вдигаш глава и виждаш слънцето - и то ти се усмихва..........не, присмива ти се. После всичко изчезва отново. Не виждаш земята, а трябва да се опреш на нея. Не виждаш небето, а се стремиш към него. На света няма нищо освен лед, а ти мечтаеш за далечната пролет, която си видял преди часове. Или си я сънувал... В следващия миг отново виждаш далечните хоризонти, а с тях Рили, Пирин, Витоша, Беласица, малките Влахина, Малешевска, Огражден и далечната Стара планина. Това е връх Црни Камък в Осоговска планина. Четирима планинци на него вече разбираме, че и този път сме успели и вече се чудим как сме допускали обратното. Колата е паркирана на 12 километра от нас, но в тях има само сняг и никакви опасности. Поздравяваме се мислено за решението да тръгнем от заслона.
Ако бяхме останали можеше да загубим високия ни дух, който ни позволяваше още горе да се шегуваме с положението си. И без висок дух, навярно, пак щяхме да слезем. Но как щях да спирам, да си ракопчавам якето и въпреки че не мога да гледам от вятъра, да повдигам фотоапарата и да щракам с него напосоки? А как щяхме с нисък дух да се преборим със следващото препятствие. Защото - да! - и тази седмица оцеляхме. Но какво ни чакаше следващата? Върху този въпрос започнахме да размишляваме още щом се подадоха първите минзухари......
