Трите Кули

На вр.Шапка, както и очаквах, заваля сняг. Беше само въпрос на време това да стане - от най-ранна сутрин небето беше мрачно, а на тази височина, ако не се оправи, непременно се влошава. Тайно се надявах да не завали поне докато се кача на Руен, за да не ме разколебава, но ето, че не дочака и ме завари малко преди място, на което се бяхме изгубили миналата година по същото време на годината. След кратко обмисляне реших да рискувам евентуално допълнително влошаване на времето, тъй като до върха оставаше по-малко от час. Всъщност, в целия този снеговалеж трудно би могло да се каже колко време отнема дадено разстояние. Със сигурност ми се стори по-дълго от всякога. Все още добрата видимост ми позволи да се порадвам на причудливи козирки по скалите и седловините преди изкачването на Мали Руен, до излизането на Руенското плато. Заслона на върха не се виждаше отдалеч, а ако не си сигурен, че е там, не би го намерил и щом доближиш. Бялата пирамида пред теб спокойно може да бъде и затрупана скала. Кратка обиколка около него открива малка дупка - висока едва метър. Навеждаш се и пропълзяваш 3-4 метра навътре, отначало на доверие, а после виждаш, че има врата - бяла и незабележима отвън, отваряш я и вътре има две просторни стаи. Не влизайте вътре без лопата! - вероятността да ви потрябва на излизане е висока.
На заслона снегът почна да вали още по-силно и понеже беше леден, а не като меките снежинки, които познаваме в ниското, биеше силно и ми пречеше да гледам. В допълнение, облачния слой се беше изтънил и беше много по-светло без, разбира се, да се вижда слънце. Това е забележително явление - плътният слой мъгла и сняг, който се носи около теб е осветен и ако го гледаш, очите те заболяват. Естествено, нищо не можеш да различиш, само бялото - това е целия свят. Явно древните писатели не са се качвали по такива височини, иначе никога не би им хрумнало, че тук може да живее нещо, пък било то и ангел. Какво нещо е природата! Красива и ужасна те омайва и само здравия разум остава да работи и да ти напомня, че тая белота има край и ти трябва да го намериш. Тръгвайки надолу, малко по-късно, изпитах цялата красота и коварство, която може да ти предложи един зимен ден в Осоговска планина. Очите напразно търсещи нещо, върху което да се фокусират, скоро се отказват и само блуждаят - не бях се чувствал толкова сляп дотогава, при това в толкова светлина. Светът във всички посоки е само едно бяло петно, меко и омайващо, и те бие в лицето като тигър - бял, разбира се. Без зимна маркировка не би имало особен шанс пътя да бъде намерен. Все пак такава има, макар и рядка. Тръгваш от заслона в посоката, която вярваш, че е спасителна и вървиш в досадно неведение 2-3 минути докато видиш първия знак. После следват цели десетина минути до следващия - трябва някаква особена упоритост да вървиш в нищото и да си мислиш, че си на прав път. Нещо повече, след като си видял първия маркировъчен кол, той така се отпечатва в съзнанието, че накъдето и да се завъртиш в белотата все си седи пред очите ти. Да запазиш хладнокръвие в този момент би било по-лесно да се каже, отколкото да се направи - ако да имаше някой да ме хване за раменете и да ме разтърси, никога не бих могъл да си спомня в коя посока съм вървял. Обаче, след дълги минути, маркировката се появява и почва да се точи бавно надолу. Най-опасно е да я изпуснете, веднага след слизането от Мали Руен, където прави завой на 90 градуса. Всъщност, ако не знаех за това, не бих могъл да видя следващия кол. Под Шапка, мъглата и снегът се разредиха и почнах с първите, доста смешни, опити да снимам - предвид липсата на фокус и контраст.
Но да не забравяме, че преди да се отклоня, бях на заслона на Руен, без още да съм стигнал до върха. Върхът е на стотина метра оттам. Първия път просто го подминах и си помислих, че някой зложелател е махнал кулите, но скоро се сетих, че трябва да са бели като всичко останало. След кратко лутане се блъснах в една от трите кули. Те бяха добили странна форма. Вятътър напоследък беше духал от североизток и ги беше оформял. Приличаха на огромни глави на хищни птици, високи по два метра, с гигантски клюнове и злобно притворени очи. Обърнати от вятъра към Македония, те я гледаха яростно, готови да я разкъсат. При все, целия суров образ на планината, тези глави пак изпъкваха. Веднага ги кръстих - Киро, Тито и Лазо. Преди да си тръгна ги предупредих, че ги чака тежка пролет...

Отначало имаше мрачни, но хубави пейзажи

Последни отчаяни опити на слънцето да пробие

Мрака взима преднина

Козирка на Шапка

Това око ме следеше известно време

Последни мигове видимост

В дупката на заслона

Ей така изглежда отвън

След упорити настройки на апарата успях да хвана поне малко от Киро

Най-дългото утро

С натъпването на септември, с края на летните отпуски, с края на летните жеги и наближаващото неизбежно захладняване, човек започва все по-осезаемо да осъзнава, че в следващите няколко месеца ще стане силно зависим от климата в своите начинания. С две думи - отива си лятото, идва есента... Задухват студени ветрове и планинските първенци побеляват, денят става два пъти по-кратък и птиците са по-тихи. За обикновения турист или любител на природата е дошло време за равностметка - обикновено пролетните амбиции за лятото дръзко се разминават с есенните резултати.
Остават две седмици или два дни - а може би това е последната нощ - преди да почнат бурите и ветровете, преди края на лятото. В планината то може да си отиде за миг и да не се върне с месеци. И така, септември е месец за равносметка - няма вече нито юли, нито август, нито нещо за отлагане. Последна нощ...

Трябва да е около 3 часа през нощта. Довършвам последните приготовления и излизам. Небето е ясно и дори в центъра на Кюстендил има хиляди звезди, очертава се слънчев и топъл ден - един от последните за тази година. Качвам се в колата и я чакам да загрее няколко минути без да се замислям накъде съм тръгнал и какво предстои. Въпреки пустия тъмен път, не бързам докато изминавам 21-те километра до Три буки. По пътя три лисици миават пред колата ми. Не мога да определя дали това е добър знак или точно обратното. Към 3 и 40 съм готов и навлизам в тъмния лес, току в началото на дългия път към Руен. Нощната гора съвсем не е "по-заспала" от дневната - напротив - тук животът продължава с пълна сила, а тежката тъмнина подчертава всеки шум. Лишено от сетивни образи, въображението на човека започва само да пълни с такива гората около него - глутници от вълци тайно се промъкват и те наобикалят, мечка дебне за идеалния момент да нападне, диви прасета изскачат от храстите и ти се струва - даже направо си сигурен - че изчезналия преди столетие осоговски рис се е надвесил над тебе от близката скала и просто няма къде да избягаш.
Само след стотина метра навътре в гората, спирам и вадя късата си сабя от раницата, слагам я на кръста - така увереността ми пораства поне с 30-тина сантиметра. А отпред ме чака 18-километров път...
Луната е залязла преди повече от час и небето е чисто черно, а линията на хоризонта се различава единствено по липсата на звезди под нея. В първите 8 километра в подножието на "невидимите" Кулин камък и Човеко, пътя лъкатуши във всички посоки и позволява нощното небе да бъде разгледано отвсякъде. Сред хилядите ярки звезди каквито има само високо в планината, най-силно изпъква "зимният" Орион, подал се на изток в тези ранни часове. Виждам го за пръв път от много месеци и това идва да ми напомни, че лятото вече свършва. "Мечът на Орион" виси на кръста на древния воин също като моята сабя, а десетки падащи звезди посичат безмилостно яркия Млечен път като с меч и оставят дълги опашки.
Освен това впечатлявощо зрелище, редкият въздух на тази височина, както и умората, могат да докарат ума на пътника в необичайно състояние. Така след повече от час ходене в тясната пещера, образувана от светлината на челникът ти, под безкрайният покрив на звездите, започваш да се питаш - свършва ли някога този път... Има ли накрая светлина? Идва ли утрото и тук или то остана долу в топлото легло на сигурния град и тоя път е само лош сън и привидение. И в завършека му няма изгрев, а просто черния край на света. А ти си сам в септемврийска нощ в безкрайна планина, отвъд която няма нищо - загърбил си Стария свят и се надяваш на изгрева да донесе нов ден. Да бъде ден.

Към 6 и 10 достигнах Руен. Слънцето още не беше изгряло, но вече беше изпратило милиони звезди в някаква далечна бездна. Докато вървях в мрака не видях никое от хилядите шумящи около мен животни. С изключение на полудивите коне, които обикалят планината през лятото. Изглежда ги смутих и единствен водача им - едър бял екземпляр си позволяваше да ме гледа през цялото време, Очите му светеха в отговор на моя челник, а не ми трябваше да го виждам, за да знам че опашката му е вдигната предизвикателно и повдига нервно копитата си. Малко по-нагоре пред мен изскочи заек, а в следващия момент се хвърли в бездънната бездна отляво, запътил се кой го знай къде...

Не изчаках изгрева на Руен, а реших да го посрещна някъде по-надолу при по-острите върхове. Още няколко минути по обратния път, някъде на спускане от Мали Руен за Шапка, ниско долу от морето от вряща лава се подаде и слънцето.

Разбудени от утринното слънце сенките се надигнаха и се протегнаха сънено....
...на километри!




















Меки форми, подсилени от топлата утринна светлина и наклони, които смразяват кръвта...

Поглед на север какъвто е отправяла и четата на Гоце Делчев като се прехвърляла "у турско" от Кюстендил

А на югозапад слънцето огрява Македония